Шестият

— Стига с тези описания! — намръщено я прекъсна Шон. — При наличието на такова оборудване никак няма да е чудно, ако се окаже, че не само ни наблюдават, но и ни подслушват.

Тя вдигна поглед към трите реда вътрешни заграждения, зад които се издигаше двуетажният бетонен правоъгълник на окованата в стоманени решетки сграда, в която бяха затворени най-лудите психопати на Америка. Всяко от загражденията се издигаше на височина шест метра и завършваше с няколко реда бодлива тел. Последните два метра бяха извити навътре под ъгъл от четирийсет и пет градуса, невъзможни за преодоляване. Върху средната част блестяха оголени кабели, по които течеше ток с високо напрежение — според изричното предупреждение на табелата, окачена над тях. Пространството между загражденията приличаше на минно поле от остри като бръснач жици и големи, заровени в земята метални „таралежи“. На слънчевата светлина проблясваха десетки тънки като паяжини кабели, които несъмнено задействаха скрити капани. През нощта със сигурност щяха да останат невидими. Евентуалният беглец би се нарязал до смърт на всички тези препятствия още преди да стигне средното заграждение, а ако случайно успееше да се добере до там, за награда щеше да бъде изпържен от високото напрежение. Разбира се, ако преди това не бъдеше умъртвен от пазачите с прецизно насочени изстрели в главата и сърцето.

— По тези огради тече ток с нисък ампераж и напрежение от пет хиляди волта — отбеляза на глас Мишел. — Обзалагам се, че под тях има бетонен постамент, който изключва прокопаването на тунел. — Замълча за момент, после добави: — Но въпреки това има нещо странно…