Смърт във Виена
- Автор: Сильва Дэниел
- Серия: Габриел Алон #4
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Переводчик: Иван Атанасов
- Жанр: Прочая религиозная литература
Электронная книга - «Смърт във Виена». Краткое содержание книги:
— Те се застреляха един по един — каза Макс. — Аз лежах в леглото си и чух всичко. Изстрел, последван от плач. Втори изстрел — по-силни вопли. След четвъртия изстрел не остана никой, който да плаче, никой освен мен.
Повече от половината жители на общността решили да напуснат Австрия и да емигрират в други страни. Макс Клайн бил сред тях. Той получил виза за Холандия и отпътувал натам през 1939 година. След по-малко от година обаче отново се оказал под нацистки ботуш.
— Баща ми реши да остане във Виена — обясни старецът. — Виждате ли, той вярваше в закона. Мислеше си, че ако просто се придържа към закона, нещата ще бъдат наред и бурята най-накрая ще отмине. Естествено стана по-зле и когато най-сетне реши да напусне, беше твърде късно.
Клайн опита да си налее още една чаша чай, но ръката му трепереше силно. Габриел сипа вместо него и внимателно попита какво е станало с родителите и двете му сестри.
— През есента на 1941 година те бяха депортирани в Полша и затворени в еврейското гето в Лодз. През януари 1942-а бяха депортирани за последно в лагера на смъртта в Челмно.
— А вие?
Клайн наклони глава на една страна: А аз? Същата съдба, различен край. Арестуван в Амстердам през юни 1942 година, държан в транзитния лагер във Вестерборк, после изпратен на изток, в Аушвиц. На перона, полумъртъв от глад и жажда, чул глас. Мъж в затворнически дрехи питал дали има музиканти в пристигащия влак. Клайн се устремил към този глас като удавник, хващащ се за спасително въже. Аз съм цигулар — казал на мъжа в раираните дрехи. Имате ли инструмент? Той повдигнал очукан калъф — единственото нещо, което носел от Вестерборк. Елате с мен. Днес е щастливият ви ден.
— Щастливият ми ден — повтори старецът отнесено. — През следващите две години и половина, докато над милион души се превърнаха в дим, колегите ми и аз свирехме. Свирехме на рампата за подбор, за да помагаме на нацистите да създават илюзията, че новопристигналите са дошли на приятно място. Свирехме, докато ходещите мъртъвци влизаха в стаите за събличане. Свирехме на двора по време на безкрайните проверки. Сутрин свирехме, докато лагеристите отиваха под строй на работа, а следобед — като се прибираха, олюлявайки се, в бараките. Свирехме дори и преди екзекуциите. В неделите свирехме за коменданта и неговия щаб. Самоубийствата постоянно разреждаха редиците ни. Скоро аз бях този, който посрещаше тълпата на перона, за да търси музиканти, които да попълнят празните столове.
Един неделен следобед (Някъде през лятото на 1942 година, но за съжаление, господин Аргов, не мога да си спомня точната дата.) Клайн се връщал към своята барака след неделния концерт. Един офицер от СС се приближил изотзад и с един удар го проснал на земята. Клайн се изправил на крака и застанал мирно, избягвайки погледа на есесовеца. Все пак виждал достатъчно от лицето, за да си даде сметка, че вече е срещал мъжа и преди. Било във Виена, в „Централното бюро за еврейска емиграция“, но през онзи ден той носел изискан сив костюм и стоял до самия Адолф Айхман.
— Щурмбанфюрерът17 ми каза, че би искал да проведе един експеримент — продължи Клайн. — Заповяда ми да изсвиря „Соната №1 за цигулка и пиано в сол мажор“ от Брамс. Извадих цигулката си от калъфа и започнах. Край нас мина един лагерист. Щурмбанфюрерът поиска от него да каже името на пиесата, която свирех. Човекът отговори, че не знае. Есесовецът извади пистолета си от кобура и го застреля в главата. Той намери друг лагерист и му зададе същия въпрос: Коя пиеса свири този прекрасен цигулар? И така продължи през следващия половин час. Тези, които отговаряха правилно, биваха пощадени. Онези, които не можеха, ги застрелваше в главата. Когато приключи, петнайсет тела лежаха в краката ми. Щом жаждата му за еврейска кръв се насити, мъжът в черна униформа се усмихна и се отдалечи. Аз легнах до мъртвите и казах погребалната молитва Кадиш за тях.
Клайн мълча дълго. Отвън долетя грохот от преминаваща кола. Старецът вдигна глава и заговори отново. Той все още не бе готов да направи връзката между зверствата в Аушвиц и бомбената експлозия в „Разследвания и справки за събития по време на войната“, макар че Габриел вече бе разбрал накъде се насочваше историята. Клайн продължи хронологичния си разказ. Оцеляването в Аушвиц. Освобождението. Завръщането му във Виена.
Преди войната еврейската общност наброявала 185 000 души, бе казал той. Шейсет и пет хиляди бяха загинали в холокоста. Седемнайсет хиляди сломени хора се завърнали във Виена през 1945 година само за да бъдат посрещнати с неприязън и нова вълна на антисемитизъм. Емигриралите в навечерието на войната били разубедени да се връщат. Молбите за финансова реституция били посрещнати с мълчание или с насмешка били насочвани към Берлин. Връщайки се у дома във Втори район, Клайн заварил едно австрийско семейство да живее в апартамента му. Когато ги помолил да напуснат, те отказали. Отнело му цяло десетилетие, докато най-накрая ги изгони. Колкото до текстилния магазин на баща му, той бил загубен завинаги и никога не била извършена реституция. Приятели го насърчавали да отиде в Израел или Америка. Той отказал. Заклел се да остане във Виена — жив, дишащ, ходещ паметник на онези, които били депортирани или убити в лагерите на смъртта. Оставил цигулката си в Аушвиц и никога повече не свирил. Изкарвал прехраната си като чиновник в манифактурен магазин, а после като застрахователен агент. През 1995-а — на петдесетата годишнина от края на войната — правителството се съгласило да заплати приблизително по шест хиляди долара на всеки австрийски евреин, оцелял от концлагерите. Клайн показа чека на Габриел. Не беше осребряван.
17
Командир на есесовско подразделение. — Б.пр.