Академия за вампири
- Автор: Мид Ричел (Райчел)
- Серия: Vampire Academy #1
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Год: Ибис
- ISBN: 978-954-9321-22-7
- Переводчик: Диана Кутева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Академия за вампири». Краткое содержание книги:
Две раси вампири населяват нашия свят. Едните, мороите, са смъртни и владеят магиите със земни елементи. Другите, стригоите, са неживи и зли — хранещи се с невинни жертви.
Дампирите — полувампири, полухора, са посветили живота си на мороите като техни пазители.
Лиса Драгомир е моройска принцеса. Тя е смъртен вампир с рядка дарба и неразрушима връзка със земните магии. Лиса трябва да бъде защитавана на всяка цена от стригоите: най-опасните и всяващи страх вампири — тези, които никога не умират.
Роуз Хатауей е дампир и най-добра приятелка на Лиса, обучаваща се да бъде неин персонален пазител.
Страхът е принудил двете най-добри приятелки да избягат от „Св. Владимир“. И сега, след две години на свобода, те са заловени и върнати обратно в академията. Роуз трябва да продължи своето обучение за пазител, а Лиса да се завърне към социалния живот на кралските фамилии на мороите. Но зад тежките железни врати на академията техният живот е дори в по-голяма опасност, отколкото навън, защото стригоите са винаги наблизо…
— Лиса, наричай я Лиса — поправих го аз. Тя мразеше истинското си име. Много повече предпочиташе съкратеното, както я наричаха американците.
Той се отдалечи.
Внезапно цялата ми напереност се изпари. Вече бях пропиляла по-голямата част от времето, отредено за обедната почивка. Повечето от учениците отдавна бяха заели местата си в столовата, забързани да се възползват от минутите за свободно общуване. Почти бях стигнала до вратата на сградата, където се помещаваше столовата, когато някой ме повика.
— Роуз?
Извърнах се към посоката, от която чух гласа. Видях Виктор Дашков. На лицето му цъфтеше любезна усмивка, докато се облягаше на бастуна си край стената. До него дежуреха двамата му пазители.
— Господин Даш… ъ-ъ, Ваше височество. Здравейте.
Осъзнах се съвсем навреме, макар че едва не забравих за кралската етикеция на мороите. Не бях прибягвала до нея, откакто живеех сред хората. Мороите избираха своите владетели сред дванадесетте кралски фамилии. Най-възрастният във фамилията носеше титлата принц или принцеса. Лиса се беше сдобила със своята, понеже беше единствената оцеляла от нейния род.
— Как мина първият ти ден? — попита той.
— Още не е свършил. — Опитах се да измисля нещо подходящо за разговор. — На посещение ли сте дошли?
— Днес следобед си тръгвам, след като се видя с Натали. Когато научих, че Василиса… и ти… сте се завърнали, веднага пристигнах тук, за да ви видя.
Кимнах, неуверена какво да кажа. Той все пак беше приятел на Лиса, а не мой.
— Искам да ти кажа… — колебливо поде принцът, — че разбирам сериозността на това, което сте извършили, но мисля, че директорката пропусна да признае нещо. Ти си успяла да опазиш Василиса през цялото време. Това е впечатляващо.
— Е, дължи се просто на това, че не срещнах някой стригой или нещо подобно.
— Но все пак си се натъкнала на нещо?
— Разбира се. Веднъж изпратиха пси-хрътки по следите ни.
— Забележително.
— Не съвсем. Оказа се доста лесно да ги избегнем.
Той се засмя.
— Преди съм ловувал с тях. Никак не е лесно да им избягаш, като се имат предвид техните физически сили и интелигентност.
Това беше вярно. Пси-хрътките бяха едни от многото видове магически създания, които бродеха по света, макар че хората не знаеха нищо за тях или не вярваха на очите си, когато ги видеха. Тези кучета се скитаха на глутници и се отличаваха с някакъв вид психическа комуникация, която ги правеше смъртно опасни за плячката им, дори напомняха за вълци мутанти. — Срещна ли нещо друго?
Свих рамене.
— Нещо дребно тук-там.
— Забележително — повтори той.
— Мисля, че просто съм имала късмет. Оказа се, че действително съм изостанала в обучението си за пазител. — Сега вече и аз започнах да говоря като Стан.
— Ти си умно момиче. Ще се справиш. А освен това имате и тази специална връзка.
Отвърнах очи. Моята способност да „усещам“ Лиса толкова дълго беше наша съкровена тайна, че ми се струваше странно и други да знаят за нея.
— Хрониките изобилстват с описания на пазители, които са умеели да предусещат, когато поверените им са изпадали в опасност — продължи Виктор. — Изучаването на тази тема ми е хоби, както и проучването на старите обичан. От там знам, че тази дарба е от изключително значение.
— Предполагам — свих рамене аз. Какво досадно хоби, казах си, като си го представих приведен над стари хроники в някоя усойна библиотека, цялата тънеща в паяжини.
Виктор наклони глава. По лицето му се изписа любопитство. Кирова и другите имаха същото изражение, когато им споменахме за нашата връзка. Гледаха ни така, както се гледат опитните мишки в някоя лаборатория.
— На какво прилича това… ако не възразяваш, че те питам?
— То е… Не зная. Сякаш винаги в главата ми има едно бръмчене, което ми подсказва какво чувства тя в момента. Обикновено се ограничава само до емоциите. Не можем да си предаваме съобщения или нещо подобно. — Не му разказах, че понякога се случваше да се промъквам в главата й. Тази част от връзката ни дори за мен си оставаше абсолютно неразбираема.