Малка звезда

— Не се прави на важен, баща ми. Сядай.

Ленарт отиде при Джери и протегна ръце към детето. Джери не го пусна.

— Сядай ти казах.

— Дай ми я.

— Няма. Сядай.

Ленарт не можеше да повярва, че това се случва.

— Това да не е някаква… заложническа криза? Или?

Джери долепи буза до тази на момиченцето.

— Мамка му, та това е малката ми сестричка. Или почти. Не мога ли да я виждам?

Ленарт приседна на ръба на стола, готов да скочи, ако на Джери му хрумне някоя глупост. От много години Ленарт нямаше ни най-малка представа какво се върти из главата на Джери; боеше се от него както човек се бои от всичко неизвестно и по тази причина непредвидимо.

Момиченцето изглеждаше малко и крехко, впримчено в грубите ръце. Джери трябваше само да стисне и то щеше да се спраска като яйце. Ленарт не можеше да издържи и се опита да заговори на единствения език, който Джери със сигурност щеше да разбере:

— Джери. Ще получиш петстотин крони, ако ми я дадеш.

Джери се загледа в пода, уж в дълбок размисъл върху предложението. След малко отговори:

— Какво, да не мислиш, че искам да я нараня или нещо такова? За какъв ме смяташ?

Подкупването се беше оказало грешка. Ако на Джери му станеше ясно колко много означава момиченцето за Ленарт, ситуацията щеше да се влоши още повече. Затова той придърпа „Нортелйе Тиднинг“ и се престори на погълнат от статията за последните американски бомбардировки в Ирак; мъчеше се да не поглежда детето.

След известно време Джери продума:

— Мамка му, ама че е тиха. Не издава и звук.

Ленарт сгъна старателно вестника и отпусна длани отгоре му.

— Джери. Какво искаш?

Джери стана от масата, все така прегърнал момиченцето.

— Нищо особено. Докога смятахте да продължавате така?

Той понечи да подаде момиченцето на Ленарт, но когато Ленарт протегна ръце да го поеме, той се дръпна и го остави в скута на Лайла.

Ръцете на Ленарт го засърбяха, но успя да се овладее.

— В смисъл?

— Да я криете. Рано или късно някой ще разбере. И ще ви издаде.

Ленарт с мъка докара равнодушен тон:

— Чудя се само едно. Как разбра за нея? — Погледът му се шмугна към Лайла и тя сви устни.

Джери сви рамене.

— Случайно погледнах през прозорчето на избата. И я видях. Между другото мисля си за едно нещо.

Ленарт спря да го слуша. Имаше нещо гнило. Откъде накъде Джери „случайно“ ще погледне? А и леглото изобщо виждаше ли се през прозореца?

Джери размаха ръка пред очите му.

— Чу ли ме?

— Не.

— Компютър. Искам компютър.

— За какво ти е?

— Нали все се оплакваш, че нямам никакви интереси — обясни Джери. — Ето, сега имам интерес. Към компютрите. Искам компютър. „Макинтош“.

Беше си заложническа криза и продължаваше да е такава, нищо че Джери пусна детето.

— Колко? — въздъхна Ленарт. — Колко струва?

— Става дума за „Класик“ — ухили се Джери. — „Макинтош Класик“. Някъде към десет бона.

— И какво ще получа в замяна?

Джери изсумтя и тупна Ленарт по рамото.

— Знаеш ли какво ти харесвам, баща ми? Минаваш директно на въпроса. Без шикалкавене.