Малка звезда

— Върви — увещаваше го Лайла. — Аз ще се грижа за момиченцето.

— В това не се съмнявам. Въпросът е как.

Ленарт обикаляше из кухнята, преметнал коженото си яке през ръка, коженото яке, запазено за този тип експедиции и вероятно усещано като един вид доспехи. Или пък просто му се искаше да се прави на як и то му се притичваше на помощ.

— Какво имаш предвид, Ленарт?

— Ще приказваш. Ще се раздрънкаш. Познавам те.

— Няма да приказвам.

— А какво ще правиш?

Лайла взе якето от ръката му и му помогна да го облече.

— Ще я нахраня, ще ѝ сменя памперса и ще се погрижа да ѝ е удобно.

След като Ленарт тръгна, Лайла се повъртя из къщата и свърши една-две дребни задачи, понеже искаше да бъде сигурна, че той не е забравил нещо и няма да се върне. След двайсет минути отвори вратата към избата и заслиза тежко по стълбището.

Момиченцето лежеше в кошарата на Джери и гледаше музикалната въртележка с пъстроцветни пластмасови животни. На Лайла ѝ се стори, че не изглежда пращящо от здраве. Беше твърде бледо и твърде кльощаво. Никаква розовина по бузите, никакви търсещи, любопитни движения с ръцете.

— Горкичката — заговори Лайла. — Не ти е много хубаво.

Тя вдигна момиченцето и закуцука към килера. На най-долния рафт намери кашона със зимните дрехи. Измъкна първия гащеризон на Джери и докато го обличаше на момиченцето, нещо я стисна за гърлото. Накрая като финален щрих му нахлупи плетена шапка с наушници.

— Така, горкичкото. Сега ще ти е добре.

Изкатери се задъхано до вратата на мазето и отключи. Вързопчето в ръцете ѝ събуди стари спомени. Ленарт можеше да говори каквото си иска, но тя обичаше Джери. Обичаше да има нещо малко, за което да се грижи, нещо, което се нуждае от закрилата ѝ и не може да се справи само. Може и да не беше най-добрият или най-зрелият мотив, но бе правила всичко по силите си.

Тя отвори вратата и застана в основата на циментовото стълбище; пое дълбоко мразовития есенен въздух. Лицето на момиченцето се сгърчи и то отвори уста, сякаш за да опита на вкус новия въздух. Като че ли задиша малко по-дълбоко. Лайла се прокрадна няколко стъпала нагоре и се огледа.

Лайла, стегни се. Хлопа ти дъската.

Техният двор беше закътан, пък и дори някой да зърнеше бебето или да го чуеше, какво от това? Не е като да беше отвлечено и издирвано в цяла Швеция. Беше проверила във вестниците. Нито дума за изчезнало пеленаче. Ако Лайла Седерщрьом обикаляше из двора си с бебе на ръце, реакцията на хората нямаше да е да се хвърлят към телефона; щяха да намерят логично обяснение. Както правят винаги.

Лайла се изкатери стъпало по стъпало и отиде към беседката с люляците в най-отдалечения ъгъл на двора; седна на пейката с детето на коленете си. Есента беше топла и влажна и листата на люляците даже не бяха повехнали, камо ли да опадат. Седяха в закътан полукръг от зеленина и Лайла можеше да се отпусне.