Върховното кралство [Наследникът]

Не чака дълго.

Епископът влезе след малко. На около трийсет години, той носеше расото и черната шапчица, които показваха титлата му, но беше махнал късата бяла пелерина и кръста, който носеше на гърдите си, изобразяващ изправения Дракон-крал с разперени хоризонтално криле.

— Моля ви, принце, чувствайте се като у дома си…

Алан се усмихна и остави патешкото бутче, от което беше отхапал.

— Извинете — каза той и си изтри пръстите от покривката.

Но епископът също се усмихваше.

Двамата братя се прегърнаха топло, свободни от порядките и протокола, които ги задължаваха — на обществено място — да бъдат само принц и епископ. Жал беше с три години по-голям от Алан. И двамата бяха синове на кралица Селиан и си приличаха — но не приличаха на принц Ирдел, наследника на трона, син на Върховния крал от първата му съпруга. Една и съща чаровна усмивка, едни и същи руси коси, един и същ ясен глас. Но Жал беше по-сдържан от брат си. По-уравновесен. Умееше да укротява поривите си и да прикрива чувствата си. Много рано беше проявил искрена вяра и подчертано привличане към религията, беше посветен в свещеничество на възрастта, на която други биваха посветени в рицарство и — дори като се има предвид знатното му потекло — много бързо беше изкачил стъпалата на йерархията в Църквата на Дракона-крал. Интелигентен, амбициозен и поддържан от могъщи съюзници, той сякаш беше призван да стане най-младия кардинал на своето време и един ден да бъде част от Светия Синод.

— Не ме разбирай погрешно, но макар че се радвам, се учудвам, че можеш да имаш охота за ядене — каза Жал и наля вино в две чаши.