![Върховното кралство [Наследникът] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/1/0/2/9/0/vrhovnoto-kralstvo-naslednikt-download.jpg)
Върховното кралство [Наследникът]
- Автор: Певель Пьер
- Серия: Върховното кралство #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Върховното кралство [Наследникът]». Краткое содержание книги:
Което беше едновременно малко и много за държавна тайна.
На следващия ден Алан се беше видял с баща си насаме отново. Върховният крал не помнеше нищо от предишния им разговор. Но беше с ясен разсъдък и напълно съзнателно заповяда да бъдат проведени нови преговори между Върховното кралство и Арканте като последен опит да се избегне задаващата се война. И все пак Алан не успяваше да заличи мисълта, че беше манипулирал един умиращ старец, който по стечение на обстоятелствата беше — или бе бил — негов баща.
И за какъв резултат!
— Вероятно моментът не е подходящ — каза Вард притеснено. — Но трябва да ви кажа нещо.
Алан знаеше за какво става дума. Знаеше и че няма никакво желание да го чуе, но въпреки това изпревари:
— Заминавате, това е, нали?
— Да. След тази мисия. След като се върнем в Ориал.
— Щом ми го казвате, това означава, че решението ви е взето.
— Така е.
Ако изобщо беше възможно, Алан помръкна още повече.
Някогашен кралски ковач, брат по оръжие и верен съратник на Върховния крал, Вард беше първият, когото Лорн нае в Ониксовата гвардия. След заминаването на Логан и Йерас беше дори единственият, когото Алан не беше наел. Той беше „Старият“, към когото всички се обръщаха с уважение било за да потърсят одобрението му, било за да получат мнението му.
— Ще имам нужда от вас, Вард. Повече от всякога.
— Дъщеря ми също. А и почти не съм я видял, откакто…
— Зная — прекъсна го Алан. — Разбирам. Но защо не приемете да сте в отпуск?
Вард се замисли.
— Тогава ще трябва да е неопределен отпуск. Защото наистина не зная кога ще…
— Имате разрешението ми.
— Наистина ли? — попита Вард, като смръщи вежди.
— Вие принадлежите към ониксовите гвардейци преди да дойда аз. Ако зависеше само от мен, вие щяхте да ги командвате. Не се шегувах, когато ви предложих да застанете начело, и никой нямаше да възрази. Особено Лорн.
Старият ковач не беше глупав, усмихна се.
Дори и да искаше да повярва, че Алан е убеден в това, което каза, той се съмняваше, че принцът действително и доброволно щеше да отстъпи командването на ониксовите гвардейци на когото и да било. Трябваше да си сляп, за да не видиш, че той обожава Ониксовата гвардия и че пое водачеството ѝ не само за да я защити и да се увери, че тя ще продължи да съществува след изчезването на Лорн. Да, Алан не беше лекомисленият, безгрижен принц, когото мнозина имаха интерес да смятат за такъв. А обичаше почестите и за него Ониксовата гвардия беше идеалното средство да спечели признанието, влиянието и независимостта, за които мечтаеше.
Вард презираше политиката и нейните сметки, лицемерието ѝ. Нищо не обичаше повече от самотата на своята ковачница и предпочете да смени темата:
— Тези преговори не можеха да завършат успешно. Пък ако ставаше въпрос да се помирят Арканте и Върховното кралство… Но вие знаете също като мен, че тук става дума за кралицата и Исандра и че омразата помежду им е стара и дълбока.
— Убеден съм, че майка ми иска мир.
— Да, несъмнено — съгласи се Вард, без да вярва на думите си. — Но миналото е причина Господарката на Арканте да не може да даде на майка ви това, което тя иска от нея.
— Но чак пък да се стигне до война!
Вард се смръщи.
— Водени са битки за много по-дребни мотиви от ревността на една жена и злобата на друга — каза той. — Ще трябва мирът да се установи независимо от тях. А за да стане това, ще трябва да се пролее кръв…
Двамата мъже за миг останаха смълчани, загледани в огъня, после Алан стана и каза:
— Чакат ме.
— Ако зависеше от мен — каза Вард иронично, — щяхме да забравим съветниците и посланиците. При цялото ми уважение към вас, принце, щяхме да затворим тези две жени в една стая и да ги изчакаме да уредят различията си. Дори да се разкъсат. В края на краищата по-добре оскубани коси, отколкото война, не е ли така?
Тъй като епископът на Стал го беше поканил на вечеря, Алан се появи на вратата на неговите покои в уречения час. Поканиха го да почака в един приятно мебелиран, осветен салон, където вечерята вече беше сервирана на една кръгла маса. Бяха сложени два прибора, така че Алан си сипа чаша вино и прав, започна да чопли в чиниите, без да се притеснява.