Убийството на султана

– Разбира се – отговорих, стараейки се да държа лицето си по възможност в сянка. – Добре ще е да се измъкнем от задръстването…

– Да, особено ако и на Касъмпаша няма задръстване – измърмори, завивайки вдясно по локалното платно. – Ако всички направят като нас, свършено е.

Не, този нямаше да си затвори устата.

– Въпрос на късмет – отговорих успокоително. – Какво да се прави, какъвто ни е късметът.

Но и по локалното платно колите бяха наредени една зад друга. Търсещият повод за разговор шофьор избухна:

– Да му се не види макар… Нали ви казах…

– Не се ядосвайте, все ще се отпуши…

Да не бях отговарял, защото обърна глава и се огледа назад през дясното рамо. Помислих, че ще каже нещо грубо. Не, в погледа му нямаше гняв, напротив, имаше разбиране.

– Браво на вас, как можете да бъдете толкова спокоен? – В гласа му действително имаше изненада. – Ако можех като вас…

Помислих си, ако знаеше истината, щях да съм последният човек, на чието място би искал да бъдеш, но посочих колите отпред и казах:

– Друг изход няма – и да се ядосваме, и да си късаме нервите, и да слезем да се разкрещим, пътят ще се отпуши ли? След като колата не може да лети, трябва да потърпим.

Кимна разбиращо и се обърна напред.

– Прав сте, господине, трябва да сме търпеливи. Трябва, ама как в този истанбулски трафик… Няма шосета, няма инфраструктура, няма ред. И най-важното, няма уважение… Седнал си в колата и се мисли за важна клечка… А той си е, с извинение, обикновен хуй…

Е, отвори си устата точно както предполагах. Ако кажех млъкни малко, че ме боли главата, веднага щеше да се озъби и даже можеше да ме изрита от таксито. Тогава хем щях да си остана на улицата, хем да му създам незаличим спомен. Та да го разказва в съда: „Както казах, господин съдия, не разговаряше. Перко някакъв. Беше се отдръпнал в сянката, та да не виждам лицето му. Ако знаех, че е убиец…“

Оставих го на мира. Да си приказва. Това му беше професионален навик. Може би метод за успокояване… Може би и сам си говореше, когато нямаше клиенти. Лудост? Едва ли, напротив, сигурно беше предпазна мярка срещу изтрещяването в този пълен с луди хора град. Нека си приказва… Докато той говореше, аз се опитвах да размисля отново, да разбера какво се е случило в моментите на мрак, да си припомня пропуснати подробности и да открия някаква улика… Доказателство за невинността ми… Но този тънък, пронизващ глас…

– Разбирам ви, господине, но в задръстването се срещат всякакви… – да, този висок тембър ме заставяше да го слушам. – Типове, които даже не можете да си представите… Вчера един се нахвърли с брадва срещу шофьора, който не му даде предимство… Наистина пред очите ми… И то в центъра на града… Слава Богу, всички се намесихме… Можете ли да си представите, онзи носеше брадва в колата…

Не брадва, а кама дамаскиня… С каквато Позднишев беше убил съпругата си… И не защото не му дала предимство, а понеже с някакъв пианист изпълнявали Кройцеровата соната… За това си произведение Бетовен казал „върхът на единението между мъжа и жената“. И нашият Позднишев убил жена си, защото с пианиста достигнали върха… С кама дамаскиня…