Невинен

Той ме поглежда. Продължава да си задава все същия въпрос.

– Аз оплесках всичко, Нат.

– Така е. – Той затваря очи за няколко секунди. – Какво ще правиш сега, татко? Със себе си?

– Санди ще ми даде да подпиша споразумението този следобед.

– Той как е?

Стискам юмрука си върху масата.

– Каква е сделката? – пита Нат.

– Ще си подам оставката от съда заради нарушението с Харнасън. Но ще запазя правото си на пенсия. Тя е деветдесет процента от средното за трите ми години с най-високо заплащане, така че ще бъда добре финансово. Майка ти също ми остави добро наследство. Между другото, вече се говори кой ще заеме мястото ми в апелативния съд. Познай кое име се споменава най-често.

– Ен Джи Коул?

– Томи Молто.

Нат се усмихва леко.

– Какво ще стане с етичната комисия? С разрешителното ти?

– Нищо. Ще си го запазя. Присъдата за възпрепятстване е нищожна. За процедурни нарушения не ти отнемат лиценза.

– Какво ще правиш след това?

– Говорих с отдела на служебните защитници в Скейджън. Винаги търсят допълнителна работна ръка. Хрумна ми, че може да е интересно, след като вече съм бил прокурор и съдия. Не знам дали ще остана за постоянно там, или ще се върна тук след време. Ще изчакам нещата да се поуталожат за година-две. Хората да позабравят подробностите.

Синът ми ме поглежда и пак се замисля. Очите му се навлажняват.

– Толкова ми се мъчно за мама. Помисли си само. Взела е онези хапчета с пълното съзнание какво си причинява. И вместо да отиде веднага в спешното отделение, взема приспивателно и ляга до теб, за да умре.

– Знам.

Нат отново издухва носа си, после става и тръгва към вратата. Оставам три стъпала над него, докато посяга към дръжката.

– Не ми се сърди, татко, но мисля, че не ми каза всичко.

Вдигам ръце, сякаш да кажа: „Какво повече искаш?“

Той ме поглежда за момент, после се качва и протяга ръце. Прегръщаме се силно.

– Обичам те, Нат – прошепвам в ухото му.

– И аз те обичам, татко.

– Поздрави Ана.

Той кимва и си тръгва. Гледам през кухненския прозорец, докато се отдалечава по алеята към малката кола на Ана. Тръгва си обременен с нашите мъки, моите и на Барбара, но ще се оправи. Той е добър човек. Ще го преживее. Ние му дадохме най-доброто, на което бяхме способни и двамата, макар че понякога сме се престаравали, както много родители от нашето поколение.

Това обаче не е единствената ми грешка. Допуснал съм много, но най-тежката може би е, че не приех неизбежността на промяната преди повече от двайсет години. Вместо да започна нов живот, аз се залъгвах, че мога да живея постарому. И си платих за това. Когато изпадна в най-мрачните си настроения, чувствам, че цената е била твърде висока, че съдбата ме е наказала несправедливо. Но през повечето време си мисля колко по-лошо би могло да бъде и осъзнавам, че съм извадил късмет. Нищо няма значение. Аз продължавам напред. Никога не съм се съмнявал в това.