Невинен

– Защото осъзнах, че обичам сина си повече, отколкото обичам теб. Може би звучи твърде грубо…

– Не.

– Това ми помогна да мисля в перспектива. Не че правеше ситуацията по-малко ужасна. Тя все още е, предполагам.

Едва ли го казва, за да ме обвинява, но, разбира се, аз се чувствам достатъчно виновна.

– Ти си влюбена в него, нали? – пита Ръсти.

– Лудо. Безумно. Надявам се, че не ти е неприятно да го чуеш.

– Точно това исках да чуя.

Само при споменаването на Нат сърцето ми сякаш се свива и сълзите напират в очите ми.

– Той е най-добрият мъж на света. Умен и забавен. Но и страшно мил. Добричък.

Защо ми трябваше толкова време, докато осъзная от какво имам нужда? От човек, който копнее за любовта ми и може да ми даде същото в замяна.

– Много по-добър от мен е – отбелязва Ръсти.

И двамата знаем, че е вярно.

– Имал е по-добри родители – отбелязвам.

Той свежда очи.

– Още ли не подозира нищо?

Свивам рамене. Откъде можем да знаем какво е скрито в сърцето или в ума на някого? При положение, че сме загадка сами за себе си, как можем да разберем друг човек? Не можем.

– Едва ли – отговарям. – Хиляда пъти съм се канила да му кажа, но винаги се спирам.

– Мисля, че така е правилно. Това с нищо няма да помогне.

– Да, с нищо.

Няколко пъти ходих при психотерапевта си, но той няма с какво да ми помогне в този безумен филм, в който се вкарах след смъртта на Барбара, отчасти защото отначало ме съветваше да не се виждам с Нат. Има обаче нещо, за което с Денис сме на едно мнение, и то е, че ако Нат узнае, това ще бъде катастрофално – не само за нас, а и за него. И без това през последната година разбиранията му за света се преобърнаха. Не мога да го накарам да страда още само за да облекча собственото си чувство за вина. За мен тази връзка винаги ще бъде като въже, опънато над кратера на вулкан. Трябваше да мина по него сама.

Човек свиква с всичко. Ръсти е свикнал със затвора, сакатите се научават да живеят без крайници. Ако остана с Нат, настоящето ще победи миналото. Представям си ни с къща, деца, как едва нагласяваме работния си график, за да се приберем навреме или да вземем някое от децата от училищния мач; представям си как живеем в изцяло свой свят, опиянени от любов. Да, мога да си го представя. Но все още не знам как да го постигна. Все си мислех, че ако издържа до края на делото, значи ще успеем да продължим напред, и все още вярвам, че можем.

– Няма да ви се меся – казва Ръсти. – Вече не мога да живея тук. Поне засега. Може би след време ще събера смелост да се върна. – Замълчава за секунда. – Може ли да те попитам нещо много лично?

Тези думи ме плашат, но той добавя:

– Има ли надежда да дочакам внуци?

Само го поглеждам и се усмихвам.

– Палавници!

Навън вратата на гаража изтраква. Това е Нат. Двамата с Ръсти поглеждаме към прозореца. Ставаме. Аз бързо го прегръщам, но този път силно, с искреността и любовта, които човек винаги изпитва към онези, които е обичал.