Белязана [bg]

Далеч напред, Миранда крачеше — невидяна, но не и ненадушена — през гъстия лес, който лично бе създала. Много малко слънце се процеждаше между листата, което я караше да се чувства още по-добре. Мина минута, сетне още една. Появиха се първите наченки на успокоение. Но въпросното чувство изчезна бързо, когато долови тихото шумолене на тревата под крака, които не бяха нейните. Тя се огледа, опитвайки се да съзре преследвачката си, но Азриел накара слънцето да се спусне под хоризонта, заменяйки го с луна, която едва имаше силата да хвърли няколко пестеливи лъча върху гъстия балдахин от листа. Миранда тихо се покачи на близкото дърво.

В една лунно петно на земята зърна стрелването на черен вълчи силует и осъзна как е била намерена. Създаде вятър зад екзаминаторката, който да отнесе миризмата, но беше твърде късно. Клоните на дървото се затвориха около нея като клетка. Луната засия по-ярко, осветявайки образувалата се просека към замъка.

Нещо, движещо се бързо, изхвърча през далечния праг и се понесе към тях. Пиедесталът, перото и книгата бяха прикрепени здраво към него. Когато достигна Азриел, екзаминаторката си възвърна облика. Миранда започна да извлича топлината от клоните. Те започнаха да пукат и да се отлюспват, тъй като студът ги правеше чупливи. Отчаяното момиче удари окрехкавелите клони. Те поддадоха далеч по-лесно и по-внезапно от очакваното. Всички клони, следвани от голяма част от ствола, се натрошиха на големи, студени късове.

Миранда се приземи сред парчетиите и се изправи на крака. По-голямата част от дървото бе паднала върху Азриел и пиедестала. Изпод купчината пулсираше могъща аура. Ако някога нечия ярост можеше да бъде почувствана, то този случай бе именно такъв. Миранда побягна, ужасена какво може да последва. След няколко мига Азриел избухна изпод камарата. Небето придоби кървавочервен цвят, сиянието му обгърнало всичко.

— Никой… никой… не е посмял да ме напада! Малка вещица. Това вече не е игра! — прогърмя гласът й, докато тя се носеше високо над дърветата.

Махна с ръка и те се пръснаха с такава сила, че някои бяха изтръгнати от корените. Мощната енергия повали Миранда на земята. Земята под нея започна да се тресе. Огромна зев цепна твърдта — пролуката бе достатъчно голяма, та да поглъща цели дървета. Миранда се вкопчи за ръба, но внезапно бе издигната във въздуха. Съпротивляваше се на сграбчилата я сила, но хватката й не можеше да бъде разкъсана. Земята под нея засия почти с жежкава вялост.

— Какво си намислила? — викна Миранда.

В отговор, кипящата твърд се завихри около нея. Горещината стана непоносима, когато девойката се намери насред течния камък. Когато той застина, отговорът стана очевиден. Азриел имаше доволно изражение. Миранда бе отпусната върху все още горещия под на стъкления си затвор.

— А сега да отбележа успеха си! — рече екзаминаторката. Потапяйки върха на перото в мастилницата, магьосницата го допря до страницата. Или поне се опита. Писалката потъна в книгата. Азриел стисна юмрук и прогони илюзията.