Последната империя
- Автор: Сандърсън Брандън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Последната империя». Краткое содержание книги:
Но се провалил.
Приземи се малко по-ниско, отколкото трябваше — роклята омекоти сблъсъка, — но все пак успя да се улови за ръба на мостчето. Без помощта на металите не би имала силата да се набере горе, но сега се изкатери с лекота.
Приклекна, замаскирана в мрака благодарение на черната рокля, после бавно тръгна по моста. Нямаше стражи, но в подножието на кулата блестеше светлината на единична караулка.
„Не бива да ходя там“ — помисли тя и вдигна очи нагоре. В кулата, изглежда, имаше няколко помещения и в две от тях гореше светлина. Вин хвърли една монета и се изстреля нагоре, после се Притегли към рамката на прозореца и се закотви така, че да увисне точно под каменния перваз. Завесите бяха спуснати и трябваше да се доближи до прозореца и да разпали калай, за да чуе какво става вътре.
— … баловете винаги продължават до късно през нощта. Вероятно ще трябва да организираме втора смяна.
„Това са стражи“ — помисли Вин, подскочи и се Тласна от края на прозореца. Улови се за ръба на горния и се изтегли към него.
— … не съжалявам за нерешителността си — говореше познат глас вътре. Елънд. — Тя е доста по-привлекателна от теб, Телдън.
Мъжки смях.
— Могъщият Елънд Венчър най-сетне в плен на едно хубаво личице.
— Тя е повече от това, Джастис — отвърна Елънд. — Има добро сърце — помогнала е на скаа беглец в нейната плантация. Дали да не я доведа на някой наш разговор?
— В никакъв случай — произнесе басов глас. — Виж, Елънд, нямам нищо против да си говорим за философия. По дяволите, дори бих си пийнал с теб, докато го правим. Но не смятам да допускам при нас случайни хора.
— Съгласен съм с Телдън — рече Джастис. — Петима сме достатъчно.
— Елънд… — Нов глас, измъчен.
— Добре, добре — въздъхна Елънд. — Телдън, прочете ли книгата, която ти дадох?
— Опитах. Но е доста дебела.
— Обаче я бива, нали?
— Добра е. Сега разбирам защо лорд Владетеля я мрази толкова.
— Творбите на Редалевин са по-добри — обади се Джастис. — По-задълбочени.
— Не искам да ви противореча — заговори петият глас. — Но само това ли ще правим? Ще четем?
— Какво лошо има в четенето? — попита Елънд.
— Ами, скучно е някак си — отвърна същият глас.
„Браво на този“ — помисли Вин.
— Скучно? — повтори Елънд. — Господа, тези идеи — тези думи — те казват всичко. Тези хора са съзнавали, че могат да бъдат екзекутирани за написаното. Не усещате ли страстта им?
— Страст, да — потвърди петият глас. — Но не и полза.
— Ние можем да променим света — заяви Джастис. — Двама от нас са преки наследници на Къщи, други трима — втори наследници.
— Някой ден ние ще управляваме — потвърди Елънд. — Ако приложим идеите си на практика — честност, дипломатичност, умереност, — ще окажем натиск върху самия лорд Владетел!
— Елънд, може да си наследник на могъща Къща, но ние, останалите, не сме толкова важни — възрази петият глас. — Телдън и Джастис вероятно никога няма да станат глави на фамилиите си, а Кевокс — без да се обижда — няма такова влияние. Не можем да променим света.
— Но можем да променим начина, по който работят Къщите ни — упорстваше Елънд. — Ако престанат да се карат, бихме могли да си осигурим реална власт в управлението — вместо да изпълняваме прищевките на лорд Владетеля.
— С всяка година благородничеството се обезкървява — посочи Джастис. — Нашите скаа принадлежат на лорд Владетеля, както и земята ни. Неговите принудители решават за кого да се женим и в какво да вярваме. Нашите канали и дори ние сме официално „негова собственост“. Убийците на Министерството премахват онези, които се изказват твърде открито или които бележат успехи. Това не е животът, който сме искали.
— Съгласен съм с теб — потвърди Телдън. — Приказките на Елънд за класово неравенство ми се струват глупави, но виждам колко е важно да се създаде обединен фронт срещу лорд Владетеля.
— Именно — обади се Елънд. — Точно това трябва да…
— Вин! — прошепна нечий глас.
Вин подскочи и едва не падна от перваза на прозореца. Огледа се изплашено.
— Над теб — продължи да шепне гласът.
Тя вдигна поглед. Келсайър бе увисвал от перваза на горния прозорец. Усмихна се, намигна й и кимна към мостчето под тях.
Вин надзърна за миг в стаята, където бяха хората на Елънд. Келсайър се рееше в мъглите зад нея. После двамата бавно се снижиха.
— Ти се върна! — рече тя веднага щом се изправиха един до друг.
— Пристигнах днес следобед.
— Какво правиш тук?
— Дойдох да навестя един приятел — отвърна Келсайър. — Не ми изглежда променен от последния път.