Черен лед
- Автор: Чайлд Линкольн, Престон Дуглас
- Язык: болгарский
- Переводчик: Тинко Трифонов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Черен лед». Краткое содержание книги:
Милиардерът Палмър Лойд решава да се сдобие с това чудо — колосален метеорит, най-големият и най-странният, намиран някога на планетата — за да украси с него грандиозния си частен музей. За да постигне своето, той е готов да плати всякаква цена — от милиони долари, до човешки живот.
Но да се пренесе такава чудовищна тежест до другия край на света е задача на самата граница с невъзможното. Шефът на екипа — Глин, не е свикнал да разчита на късмета и не признава отстъпление — двойната осигуровка е негов железен принцип, а безпощадното преследване на целта — стил на мислене и действие.
Взети са предвид всички възможни ходове, събран е екип годен да отговори на свръхвисоки изисквания — научни, психологически и физически, на хората са обещани огромни пари и слава, а досиетата им са проучени до последната буква. Но въпреки всички осигуровки… планът не сработва, на крачка от осъществяването на великата мечта. Пред прага на Антарктика, сграбчени в мъртвата хватка на ледения ад, авантюристите се сблъскват с ужасяващата загадка за произхода и същността на своята находка. Това е мистерията, която трябва да решат, ако искат да оцелеят. Но пътят към спасението е преграден от разочарования, страх, предателства и смърт — стената от черен лед между човешкото достойнство и гибелта.
Бритън включи прожекторите на надстройката, за да огледа главната палуба на „Ролвааг“. Повечето от контейнерите и товарните стрели и балки бяха откъснати и смити зад борда, но люковите закрития оставаха непокътнати. Корабът поемаше вода от пробойната от снаряда близо до мачтите, но трюмните помпи компенсираха втока. „Ролвааг“ бе стабилно построен мореходен съд; и той щеше да понесе добре бурята, ако не беше чудовищната тежест в търбуха му.
Към седем часа бурята достигна 15 бала, като на поривите вятърът отбеляза скорост до сто възла. Когато корабът се изкатереше на някоя вълна, вятърът нахлуваше на мостика с такава сила, че заплашваше да ги всмуче в непрогледния мрак. Не съществува стихия, обаче, която да няма край. Скоро, надяваше се Бритън, тя щеше да започне да стихва. „Би трябвало да е така.“
Тя продължаваше да следи уредите за наблюдение, търсеше някакъв контакт, който би означавал идването на помощ. Но всички екрани бяха изпъстрени със снежинки — отражения на радарния сигнал най-вече от вълните. На гребена на всяка вълна екраните се изчистваха за достатъчно дълго време, за да се появи върху тях районът на граулерите — малките айсберги — който се намираше на около осем мили пред тях. Между кораба и граулеровото поле лежеше самотен леден остров, по-малък от онези, покрай които бяха минали, но все пак — дълъг няколко мили. След като корабът навлезеше по-навътре в ледовете, вълните щяха да поспаднат, но пък, от друга страна, трябваше да се справят с повече лед.
Поне екранът на GPS-a бе чист и ясен. Намираха се на около сто и петдесет мили северозападно от Южните Шетландски острови, необитаема верига от скалисти планински върхове, които стърчаха от Атлантика, заобиколени от рифове и силни течения. Отвъд тях бе протокът Брансфийлд, а зад него — плътен лед и жестокият бряг на Антарктида. С приближаването им към брега вълните щяха да спаднат, но теченията щяха да се усилят. Сто и петдесет мили… ако Южна Джорджия можеше да започне спасителна операция в шест сутринта… Всичко зависеше от онова нещо в товарния хамбар.
Помисли да попита Глин докъде бяха стигнали. Но сетне осъзна, че не искаше да узнае. Глин бе също тъй мълчалив, като нея, и тя се питаше какво ли минава през главата му. Тя поне разбираше какво означава движението на кораба. За останалите това сигурно бе обикновен, истински ужас.
Корабът се наклони — кренът бе застрашителен. Но когато достигна върха на гребена, тя усети странна спънка, нещо необичайно. В същото време Глин вдигна радиостанцията до ухото си, заслушан напрегнато. Забеляза изражението й.
— Гарса е — рече той. — Не мога да го чуя заради бурята.
Обърна се към Хауъл.
— Включете го към интеркома. Максимална сила на звука.
— Ели! — гръмна внезапно гласът на Гарса.
Усиленият звук придаваше на паниката в гласа му груб, отчаян оттенък. Бритън чуваше зад него стоновете и скърцането на подложения на големи напрежения метал.
— Слушам.
— Започнахме да губим основните кръстовидни греди!
— Укрепвайте ги.
Бритън се удиви от спокойния, сериозен тон на Глин.
Корабът отново взе да се накренява.
— Ели, цялата конструкция се разпада по-бързо, отколкото можем да й насмогнем…
Корабът се наклони още и нов мощен писък на метала удави гласа на Гарса.
— Мануел — продължи Глин, — Рошфор е знаел какво прави, когато е проектирал шейната. Тя е по-здрава, отколкото предполагаш. Действайте стъпка подир стъпка.
Корабът продължи да се накренява.
— Ели, камъкът… Той се движи! Не мога…
Радиостанцията замлъкна.
Корабът спря движението си, корпусът му се разтърси, след това бавно започна да се изправя. Бритън усети отново как нещо го спъва — приличаше на кратка пауза — сякаш корабът бе закачил нещо за миг.
Глин не откъсваше очи от говорителя. След малко той отново изпука. Проехтя гласът на Гарса.
— Ели? Там ли си?
— Да.
— Мисля, че онова нещо се размърда леко, но се върна обратно на мястото си.
Глин почти се усмихна.
— Мануел, виждаш ли, че преиграваш? Не се паникьосвай. Съсредоточи се върху критичните точки и забрави всичко останало. Тройно осигуряване. В онази шейна и паяжината е вграден огромен излишък от здравина. Двойно осигуряване. Недей го забравя.
— Слушам, сър.
Корабът влезе в поредното накреняване; бавно, агонизиращо, тътнещо движение. След кратка пауза Сали отново почувства нещо ново, нещо по-различно в движението на кораба… Нещо зловещо.