Черен лед
- Автор: Чайлд Линкольн, Престон Дуглас
- Язык: болгарский
- Переводчик: Тинко Трифонов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Черен лед». Краткое содержание книги:
Милиардерът Палмър Лойд решава да се сдобие с това чудо — колосален метеорит, най-големият и най-странният, намиран някога на планетата — за да украси с него грандиозния си частен музей. За да постигне своето, той е готов да плати всякаква цена — от милиони долари, до човешки живот.
Но да се пренесе такава чудовищна тежест до другия край на света е задача на самата граница с невъзможното. Шефът на екипа — Глин, не е свикнал да разчита на късмета и не признава отстъпление — двойната осигуровка е негов железен принцип, а безпощадното преследване на целта — стил на мислене и действие.
Взети са предвид всички възможни ходове, събран е екип годен да отговори на свръхвисоки изисквания — научни, психологически и физически, на хората са обещани огромни пари и слава, а досиетата им са проучени до последната буква. Но въпреки всички осигуровки… планът не сработва, на крачка от осъществяването на великата мечта. Пред прага на Антарктика, сграбчени в мъртвата хватка на ледения ад, авантюристите се сблъскват с ужасяващата загадка за произхода и същността на своята находка. Това е мистерията, която трябва да решат, ако искат да оцелеят. Но пътят към спасението е преграден от разочарования, страх, предателства и смърт — стената от черен лед между човешкото достойнство и гибелта.
Лойд сграбчи компютъра, погледът му бе на обезумял човек.
— Сам! — извика той и трескаво затърси Макфарлън с поглед.
Макфарлън гледаше слисан, почти парализиран от противоречивите чувства, които го бяха обзели: ужасният страх за собствената му кожа и желанието да притежава камъка и безкрайните му загадки. По-скоро би потънал с него, отколкото да се откаже от него. Е, почти…
— Сам! — Тонът на Лойд сега бе умоляващ. — Ти си ученият тук. Кажи им за всичките изследвания, които си направил, за острова на стабилността, за новия елемент… — Думите му вече звучаха несвързано. — Кажи им защо е толкова важен. Кажи им защо не могат да изхвърлят камъка!
Макфарлън усети как гърлото му се свива и осъзна за първи път колко безотговорно бе решението им да превозят метеорита по море. Ако сега потънеше, той щеше да се зарови дълбоко в тинята на океанското дъно, на дълбочина две мили и никога повече нямаше да има достъп до него. Загубата за науката щеше да бъде катастрофална. Това наистина бе немислимо.
Гласът му най-сетне излезе:
— Лойд е прав. Това е може би най-важното научно откритие за всички времена. Не можете да го изхвърлите.
Бритън се обърна към него.
— Вече нямаме друг избор. Метеоритът ще отиде на дъното — независимо какво ще сторим ние. Тъй че ни остава да отговорим само на един въпрос: Ще го оставим ли да ни повлече заедно със себе си?
82.
„Ролвааг“
19:10
Макфарлън огледа лицата на хората около себе си: Лойд, напрегнат в очакване; Глин, сдържан и неразгадаем; Рейчъл, определено раздирана от същия конфликт като самия него; Бритън, с изписана върху лицето й абсолютна убеденост. Бяха група изнурени хора, с побелели от леда коси, с ожулени, кървящи от ледените късчета лица.
— Кораба можем да напуснем ние — рече паникьосан Лойд. — По дяволите, да го оставим да дрейфува без нас. Той и бездруго го прави. Може би ще оцелее сам? Няма да се налага да изхвърляме камъка.
— Да се спуснат спасителни лодки в това море е равносилно на самоубийство — отвърна Бритън. — Навън е под нулата, за Бога.
— Не можем просто да го изхвърлим — продължи отчаяно вече Лойд. — Това ще бъде престъпление спрямо науката. Преигравате. Дотук преодоляхме толкова много! Глин, за Бога, кажи й, че преиграва.
Ала Глин не каза нищо.
— Познавам кораба си.
Това бе всичко, което Бритън отвърна. Лойд се люшкаше между заплахите и молбите. Сега се обърна към Макфарлън.
— Трябва да има изход. Някакъв начин. Сам! Кажи им отново каква е стойността му за науката, че е незаменим…
Макфарлън погледна лицето на Лойд. Изглеждаше смъртнобледо на оранжевото аварийно осветление. Сам едва преодоляваше морската болест, страха и студа. Не можеха да го изхвърлят! Почувства се обречен: помисли си за Нестор, за това какво означава да умреш и при мисълта да потъне в студената, тъмна, бездънна вода той изведнъж усети колко много, ужасно много се боеше от смъртта. Страхът го облада, временно обсеби интелектуалното функциониране на мозъка му.
— Сам! Иисусе Христе, кажи им!
Макфарлън се опита да каже нещо, но вятърът фучеше и думите се изгубиха във воя му.
— Какво? — извика Лойд. — Внимавайте всички, чуйте Сам! Сам…
— Изхвърлете го — произнесе Макфарлън.
Върху лицето на Лойд се изписа недоумение и той изгуби дар слово.
— Чухте какво каза капитан Бритън — рече Макфарлън. — Камъкът ще отиде на дъното и бездруго. Битката свърши.
Обля го вълна на безнадеждност. Усети топлинка в ъгълчетата на очите си и разбра, че бяха сълзи. Такава загуба, такава загуба…
Лойд рязко се обърна, изостави Макфарлън и се насочи към Глин.
— Ели? Ели! Ти никога досега не си ме подвеждал, винаги ти е оставало по нещо в твоята вълшебна торба с фокуси. Помогни ми сега, моля те. Не ги оставяй да изхвърлят камъка!
Гласът му бе придобил трогателен, умоляващ тон. Този мъж се разнищваше пред очите им.
Глин не каза нищо, а корабът започна отново да се накренява. Макфарлън проследи погледа на Бритън към креномера. Всички приказки секнаха, когато вятърът засвири през строшените прозорци на мостика. След това ужасяващият раздиращ шум започна отново. „Ролвааг“ се поколеба, легнал на трийсетградусов крен, всички се бяха вкопчили кой където свари, а корабът се изместваше с борд към вълната. Макфарлън се улови за перилата на преградата. Ужасът, който изпитваше, сега му помагаше да проясни мозъка си, да го изчисти от всички съжаления. Единственото, което желаеше, бе да се отърват от метеорита.