Черен лед
- Автор: Чайлд Линкольн, Престон Дуглас
- Язык: болгарский
- Переводчик: Тинко Трифонов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Черен лед». Краткое содержание книги:
Милиардерът Палмър Лойд решава да се сдобие с това чудо — колосален метеорит, най-големият и най-странният, намиран някога на планетата — за да украси с него грандиозния си частен музей. За да постигне своето, той е готов да плати всякаква цена — от милиони долари, до човешки живот.
Но да се пренесе такава чудовищна тежест до другия край на света е задача на самата граница с невъзможното. Шефът на екипа — Глин, не е свикнал да разчита на късмета и не признава отстъпление — двойната осигуровка е негов железен принцип, а безпощадното преследване на целта — стил на мислене и действие.
Взети са предвид всички възможни ходове, събран е екип годен да отговори на свръхвисоки изисквания — научни, психологически и физически, на хората са обещани огромни пари и слава, а досиетата им са проучени до последната буква. Но въпреки всички осигуровки… планът не сработва, на крачка от осъществяването на великата мечта. Пред прага на Антарктика, сграбчени в мъртвата хватка на ледения ад, авантюристите се сблъскват с ужасяващата загадка за произхода и същността на своята находка. Това е мистерията, която трябва да решат, ако искат да оцелеят. Но пътят към спасението е преграден от разочарования, страх, предателства и смърт — стената от черен лед между човешкото достойнство и гибелта.
— Да, имаме я — отвърна тя, макар да знаеше, че отсреща щяха и бездруго да й я дадат.
— Към полунощ вятърът ще се усили до сто възла, вълните ще достигнат четирийсет метра, за целия проток Дрейк има излъчено щормово предупреждение за буря със сила 15 бала.
— Вече е почти 13 — отвърна тя.
— Разбрано. Моля, обяснете характера на повредите си.
— Разкажи им всичко — прошепна Глин.
— Южна Джорджия, бяхме нападнати без предупреждение от чилийски военен кораб в международни води. Снарядите улучиха машинното ни отделение, бака и главната палуба. Изгубихме ход и управление. Без ход сме, повтарям, без ход.
— Мили Боже! Още ли сте под обстрел?
— Разрушителят се удари в айсберг и потъна преди трийсет минути.
— Това е удивително. Защо…?
Това не бе обичаен въпрос при подаден сигнал за бедствие. Но пък, от друга страна, бедствието бе най-необичайно.
— Нямаме представа защо. Чилийският командир изглежда действаше на своя глава, без заповеди.
— Идентифицирахте ли бойния кораб?
— „Алмиранте Рамирес“. Командир — Емилияно Валенар.
— Поемате ли вода?
— Не и толкова, че сантинните ни помпи да не могат да се справят.
— Намирате ли се в непосредствена опасност?
— Да. Товарът ни може да се размести всеки миг и корабът да потъне.
— „Ролвааг“, моля изчакайте.
Последва едноминутна пауза.
— „Ролвааг“, напълно разбираме положението ви. Имаме средства за търсене и спасяване тук и на Фолклендите. Но не можем, повтарям, не можем да предприемем спасителна операция преди щормът да утихне до десет бала или по-малко. Разполагате ли със спътникови връзки?
— Не. По-голяма част от електрониката ни е извън строя.
— Ще съобщим на вашите власти за състоянието ви. Има ли нещо друго, което можем да сторим?
— Необходим ни е влекач — колкото е възможно по-скоро. Преди да се качим на рифовете Брансфийлд.
Изпука статично електричество. Сетне гласът отново се появи:
— Желая ви щастие, „Ролвааг“. Бог да ви благослови.
— Благодаря, Южна Джорджия.
Бритън остави микрофона, облегна се на пулта и се вторачи в нощта.
80.
„Ролвааг“
18:40
След като „Ролвааг“ издрейфува иззад подветрения бряг на острова, вятърът го поде и го запрати грубо в бурята. Вятърът набираше сила и за броени мигове отново се измокриха до кости от пръските. Сали Бритън усещаше, че останалият без ход кораб е вече напълно подвластен на щорма. Беше отблъскващо, безпомощно усещане.
Бурята се засилваше с неумолимо упорство, набираше сили минута подир минута, докато не достигна такава мощ, каквато никой не очакваше. Луната се бе скрила зад гъстите облаци и от мостика не можеше да се види абсолютно нищо. Бурята бе навсякъде: на мостика, в камшиците на пръските, във фучащите, остри като бръснач ледени късчета, в мириса на предстоящата смърт в морето, който се просмукваше бавно към тях. Ала най-подтискащ бе шумът: постоянният глух тътен, който сякаш идваше едновременно от всички посоки. Температурата на мостика бе минус четири-пет градуса и Сали усещаше как косите й замръзват.
Продължаваше да получава редовни доклади за състоянието на кораба, ала се улови, че издава съвсем малко заповеди. Без ход и управление можеше да направи твърде малко, оставаше й да чака. Усещането за безпомощност бе почти непоносимо. Съдейки по движението на кораба, тя прецени, че височината на вълните вече надхвърля трийсет метра, а и те се движеха с мощта на влакови композиции. Това бяха вълни, обиколили света, тласкани от вятъра, без да срещнат по пътя си бряг; те непрекъснато се наслагваха и растяха. Това бяха вълните на „виещите“ шейсетградусови ширини, най-големите на света! Единствено размерите на „Ролвааг“ го спасяваха засега. Всеки път, когато корабът се изкачваше върху поредния гребен, вятърът преминаваше в невъзможен писък. На върха на гребена цялата надстройка започваше да вибрира и да бръмчи, сякаш стихията се опитваше да „обезглави“ кораба. След това идваше силно потреперване, корабът се накреняваше — бавно, болезнено. Битката с всяка поредна вълна се регистрираше от креномера: десет, двайсет, двайсет и пет градуса. Когато ъгълът ставаше критичен, всички погледи се вперваха в този обикновено пренебрегван уред. След това гребенът отминаваше и Бритън зачакваше корабът да възвърне положението си: най-дългият миг. Но всеки път корабът се изправяше, отпървом едва забележимо, после по-бързо, накланяше се в обратната посока под не по-малко застрашителен ъгъл, тъй като голямата му инерция го принуждаваше да се забие за миг във вълната. След това се плъзваше към поредната падина, заслонен от заобикалящите го водни стени, потъваше в призрачна тишина, по-плашеща дори от бурята над него. И това се повтаряше отново и отново, в безкраен, жесток ритъм.