Златната клонка
- Автор: Фрэзер Джеймс Джордж
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветан Петков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Златната клонка». Краткое содержание книги:
ГЛАВА XXII
Думи табу
1. Лични имена табу
Дивакът не може да направи ясна разлика между думи и неща и за него между името и човека или предмета, който то означава, съществува не чисто случайна и идеална асоциация, а действителна и материална връзка. В съзнанието му тя обединява двете така, че с нейна помощ на човека могат да направят магия със същата лекота, както и с косите, ноктите или каквато и да е друга материална част от тялото му. В същност първобитният човек смята името си жива част от собствената си персона и се грижи по подобаващ начин за него. Северноамериканският индианец например „смята името си не просто етикет, а определена част от своята личност, също както очите и зъбите си, и вярва, че злото, сторено на неговото име, ще му навреди не по-малко от раната, нанесена на която и да е част от тялото му. Това поверие откриваме у различни племена от Атлантическия до Тихия океан и то е дало повод за множество странни правила за укриване и сменяне на имената.“ Когато ескимосите остареят, те вземат нови имена и се надяват да продължат живота си по този начин. Хората от племето толампу от о. Целебес вярват, че напишеш ли името на човека, отнасяш с него и душата му. И днес много диваци смятат имената жива част от себе си и затова полагат големи грижи да ги скрият, за да не дават възможност на зле настроени към тях хора да ги използуват и да им нанесат вреда.
И така, да започнем е диваците, които се намират на дъното на обществената стълбица. Както съобщават, тайната, в която австралийските аборигени пазят личните си имена, „се обяснява до голяма степен с поверието, че ако знае името ви, врагът разполага със средство да ви стори зло с магия“. „Австралийският абориген — пише друг автор — не обича да си казва името и несъмнено това нежелание се дължи на страх, че с помощта на името му някой заклинател ще му стори зло.“ У племената от Централна Австралия всеки мъж, жена и дете има освен собственото си име, което е публично достояние, тайно или свещено име. То се дава от по-старите мъже скоро след раждането и не е известно никому извън напълно посветените членове на клана. Тайното име се споменава само при най-тържествени случаи. Който го произнася пред жени или пред мъже от друг клан, извършва тежко нарушение на племенните обичаи, равностойно на най-крещящите случаи на богохулство у нас. Когато е необходимо, то се произнася само шепнешком, при това след като са взети най-сложни предпазни мерки да не го чуе друг освен членовете на групата. „Туземецът смята, че ако чужд човек научи тайното му име, ще има особена власт да му стори зло с помощта на магия.“
Вероятно същият страх е породил подобен обичай у древните египтяни, чиято относително висока цивилизация била странно примесена и оцветена е остатъци от най-ниската степен на дивачество. Египтяните получавали по две имена, известни съответно като истинското име и доброто име, или голямото и малкото име, и по всичко личи, че докато доброто или малкото име било известно, истинското или голямото име внимателно се криело. Брахманът често получава две имена, едно за обща употреба, а другото тайно — известно само на родителите му. Последното се използува само при церемонии от рода на сватба. Обичаят цели да защити личността от магия, тъй като заклинанието действува само в комбинация с действителното име. По същия начин туземците от о. Ниас вярват, че човек може да пострада, ако демони чуят името му. Затова имената на новородените, които са особено изложени на нападенията на злите духове, никога не се произнасят; по същата причина в обитаваните от духове места, каквито са мрачните дълбини на гората, речните брегове или пенливите потоци, хората не се викат един друг по име.
Индианците от племето чиоте пазят имената си в тайна и не обичат да ги чуват произнесени на висок глас, като казват, че на континента или на околните острови има самодиви и дяволчета. Ако знаят имената на хората, те им правят зло, но ако не ги знаят, злосторниците са безсилни. Арауканците почти никога не казват имената си на чужд човек, защото се боят, че така той ще придобие свръхестествена власт над тях. Ако чужденец, който не знае за това суеверие, попита арауканец за името му, той ще се обърне към стоящ наблизо човек и ще го помоли да отговори. „Това нежелание е плод на идеята, която им втълпяват от малки, че ако произнасят името си много често, няма да пораснат и ще останат дребни. Това им нежелание да си казват имената кара много чужденци да смятат, че те нямат имена или пък са ги забравили.“