Апокалиптичният часовник
- Автор: Лъдлъм Робърт
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Апокалиптичният часовник». Краткое содержание книги:
— Приемете го.
— В такъв случай мисля, че трябва да се залавяме за работа.
— Каква работа, mon ami?
— Да впрегнем главите си, въображението си. Само с това разполагаме.
— Харесва ми начинът, по който се изразявате — каза шефът на „Дьозием“. — Вярно е, че само с това разполагаме.
— След смъртта си неговият брат сякаш се е вселил в него — каза Карин, приближи се към Дру и го хвана за ръка.
— Нека се върнем към Траупман, Крьогер и втората госпожа Кортлънд — каза Латъм, пусна ръката на Карин, седна зад бюрото, нетърпеливо отвори едно чекмедже и извади оттам няколко листа хартия. — Тези хора трябва да се свържат по някакъв начин. Но как? Първото предположение е вашата секретарка Моник — мисля, че така се казваше.
— Напълно възможно. Можем да проверим на кого е телефонирала и така ще разберем с кого се е свързвала.
— Проверете и я разпитайте за тях. Кажете й, че можете да я пожертвате — ако се наложи, ще допрете пистолет до главата й. Ако Сорънсън е прав, този Траупман трябва винаги да бъде наясно какво става, а тя е тази, която може да го информира! Стигаме до онзи учен, сладникавият германски посланик, Хайнрих Крайц — изобщо не ме интересува; ако трябва, ще го затворим в танк, но той ще изпрати предупрежденията ни в Бон.
— Бързо действате, приятелю. Погазвате дипломатическия етикет. Изглежда привлекателно, но може да рикошира върху вас.
— По дяволите! Нямам търпение!
Телефонът звънна. Моро го вдигна, представи се и се заслуша. Мускулите на напрегнатото му лице се отпуснаха. Той пребледня.
— Благодаря — каза директорът и затвори телефона. — Още един провал — добави той и затвори очи. — Моник д’Агост е била пребита до смърт. Очевидно по този начин са получили информацията за мен… Има ли Бог?
Вицепрезидентът Хауърд Келър бе висок пет фута и осем инча, но създаваше впечатлението, че е много по-едър. Много хора бяха констатирали този факт, но малцина от тях можеха да предложат задоволително обяснение. Може би най-близко до истината беше един застаряващ хореограф от Ню Йорк, който го бе наблюдавал по време на някакво културно събитие в Белия дом. Тогава той прошепна на един танцьор:
— Погледни го! Само отива до микрофона да представи някого, а виждаш ли? Цепи пространството пред себе си, разсича въздуха с тялото си. Труман го правеше; това е дарба — да ходиш като петел из двора.
Без значение дали имаше дарба, или приличаше на петел, Келър беше политик, с когото трябваше да се съобразяват, защото беше вътрешен човек във Вашингтон — бе прекарал четири мандата като конгресмен и дванайсет години като сенатор и се бе издигнал до член на мощния Финансов комитет. Беше се измъкнал от множество смъртоносни капани и прие избирането си за вицепрезидент въпреки факта, че беше по-стар и много по-мъдър от кандидата за президент на своята партия. Направи го, защото знаеше, че може да накара своите щати да гарантират избирането му. Освен това той наистина бе привързан към президента, възхищаваше се и от смелостта, и от ума му, макар че последният имаше още много да учи за вашингтонските нрави.
В момента обаче Келър беше далеч от подобни размишления. Той седеше зад голямо бюро, върху което цареше хаос. Погледът му бе втренчен в Уесли Сорънсън — директора на Консулски Операции.
— И преди бях чувал за подобни маймунски изпълнения — спокойно каза той.
— Разбирам, господин вицепрезидент…
— Хайде, Уес, прекалено дълго говорихме за това — прекъсна го Келър. — Аз бях този, който се опита да те направи директор на ЦРУ, не помниш ли? Единственият, който ми се противопостави, беше ти. Целият Сенат щеше да застане зад мен.
— Никога не съм искал това място, Хауърд.
— Затова се захвана с по-трудното — дребна идиотска службица, която би трябвало да координира дейността на Държавния департамент, ЦРУ и администрацията — не искам да споменавам и онези глупаци от Пентагона. Ти си луд, Уес. За разлика от останалите, ти поне знаеше, че тази работа е отвратителна.
— Така е, но мислех, че ще бъде нещо от областта на Съветите и мирното съвместно съществуване — не, не ми го казвай, знам, че това е работа на Конгреса.
— Благодаря ти, че ми спести думите… А сега, освен цялата тази каша, в която си се забъркал, двама неонацисти ти казват, че съм техен човек и участвам във възраждането на фашизма. Ако не обръщахме такова голямо внимание на това, подобно твърдение би ме докарало до смях. Тъкмо Хитлер беше казал, че ако достатъчно дълго повтаряш една лъжа, хората ще й повярват… Тази е достатъчно дръзка, Уес.