Пражкото гробище
- Автор: Эко Умберто
- Язык: болгарский
- Переводчик: Стефан Тафров
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Пражкото гробище». Краткое содержание книги:
„Пражкото гробище“ е с обем 528 страници (на италиански) и вече цяла година е тотален бестселър в Италия, Испания, Аржентина и други испаноговорящи страни, а откакто излезе на английски — и в англоезичния свят. Само в Италия книгата излезе с огромния за страната тираж от 200 хиляди екземпляра!
На 19 април следобед, облечен нормално, Симонини отишъл да се полюбува на зрелището как Таксил ще се отрече от всичко. Освен Дала Пикола Таксил познавал само псевдонотариуса Фурние, без брада, кестеняв и с два златни зъба, и бил виждал Симонини брадат само веднъж, когато отишъл при него да му фалшифицира писмата на Юго и Блан, ала това било преди петнайсетина години и по всяка вероятност той бил забравил лицето на онзи писарушка. Така че Симонини, който много естествено се бил снабдил с бяла брада и зелени очила, благодарение на които минавал за член на Института, можел да седне спокойно сред публиката и да се любува на зрелището.
За събитието били съобщили всички вестници. Залата била претъпкана с любопитни, с верни поддръжници на Диана Вон, с масони, с журналисти и дори с пратеници на архиепископа и на апостолическия нунций.
Таксил говорел с типично южняшка самонадеяност и словоохотливост. Аудиторията очаквала да представи Диана и да потвърди всичко, публикувано от него през последните петнайсет години, а той я изненадал, като влязъл в полемика с католическите журналисти и навлязъл в сърцевината на разкритията си с изречението „По-добре да се смееш вместо да плачеш, казва мъдростта на нациите“. Говорил за вкуса си към мистификацията (неслучайно съм син на Марсилия, казал сред смеха на публиката). За да убеди всички какъв интригант е, разказал историята за акулите в Марсилия и за потъналия град в Женевското езеро. Но нищо не можело да се сравни с най-голямата мистификация на живота му. И заразказвал за престореното си покръстване и как измамил всякакви изповедници и духовни наставници, които трябвало да се уверят в искреността на покаянието му.
Още в началото бил прекъсван най-напред от смехове, после разни духовници, все по-възмутени, се намесили рязко. Някои от тях ставали и излизали от залата, други сграбчвали столовете сякаш да го линчуват. Настанала общо взето голяма олелия, сред която все още се чувал гласът на Таксил, който разказвал как, за да се хареса на църквата, се решил след Humanum Genus да започне да злослови по адрес на масоните. Но, казал той, масоните също трябва да са ми благодарни, защото моите публикации за ритуалите им са свързани с решението им да премахнат остарелите си практики, станали смешни за всеки масон, приятел на прогреса. Що се отнася до католиците, още от първите дни на покръстването ми се уверих, че мнозина от тях са убедени, че Великият строител на Вселената — Висшето същество на масоните — е дяволът. Чудесно, оставаше ми само да бродирам върху това убеждение.
Хаосът продължавал. Когато Таксил цитирал разговора си с Лъв Тринайсети (папата попитал: „Какво желаете, сине мой?“, а Таксил отговорил: „Свети отче, най-голямото ми щастие би било да умра в нозете ви в този момент!“), виковете се превърнали в хор, някой извикал: „Уважавайте Лъв Тринайсети! Нямате право да произнасяте името му!“, друг възкликнал: „А ние слушаме всичко това? Та това е отвратително!“, друг пък: „О, шмекерът му с шмекер. О… каква гнусна оргия!“, а повечето хора се хилели.
— И така — разказвал Таксил — отгледах дървото на съвременното луциферианство, в което включих и един паладиански ритуал, изцяло съчинен от мен от първия до последния ред.
После описал как един стар впиянчен приятел се престорил на доктор Батай, как измислил Софи Валдер или Сафо, най-накрая, как сам написал всички произведения, подписани от Диана Вон. Диана, казал той, беше просто протестантка, една машинописка, представителка на една американска фабрика за пишещи машини, интелигентна и духовита жена и както обикновено са протестантките, облечена семпло, но елегантно. Накарал я да се заинтересува от дяволските работи, на нея те й станали забавни и се превърнала в негова съучастница. Развила вкус към цялата шашмалогия, харесвало й да си кореспондира с епископи и кардинали, да получава писма от Негово светейшество папата, да информира Ватикана за луциферианските заговори…
— Обаче — продължавал Таксил — видяхме, че дори някои масонски среди вярват на нашите фалшификации. Когато Диана разкри, че Адриано Леми бил номиниран от Великия майстор от Чарлстон за негов наследник като върховен духовен глава на луциферианците, някои италиански масони, между които и един депутат в парламента, взеха новината на сериозно, оплакаха се, че Леми не им бил казал нищо, и в Сицилия, в Неапол и във Флоренция бяха създадени три независими Висши паладиански съвета, като избраха мис Вон за техен почетен член. Прословутият господин Марджота писа, че се е запознал с госпожица Вон, а всъщност аз му разказах за една никога несъстояла се среща, а той в крайна сметка, или по-скоро повярвал наистина, си спомни за нея. Измамени бяха и самите издатели, но нямат от какво да се оплакват много, защото им дадох възможност да публикуват произведения, които могат да си съперничат с „Хиляда и една нощ“.