Пражкото гробище
- Автор: Эко Умберто
- Язык: болгарский
- Переводчик: Стефан Тафров
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Пражкото гробище». Краткое содержание книги:
„Пражкото гробище“ е с обем 528 страници (на италиански) и вече цяла година е тотален бестселър в Италия, Испания, Аржентина и други испаноговорящи страни, а откакто излезе на английски — и в англоезичния свят. Само в Италия книгата излезе с огромния за страната тираж от 200 хиляди екземпляра!
А той се събудил, облечен като свещеник и с перуката на Дала Пикола, ала вече без нито сянка от съмнение знаел, че е Симонини. Веднага видял отворени на масата листата, изписани с истеричен почерк, който ставал все по-неясен, последните страници, написани от мнимия Дала Пикола, и докато четял, се потял, сърцето му биело силно, той си спомнял заедно с Дала Пикола и така до мястото, където написаното от абата свършвало и той (абатът) или по-точно той (Симонини) припаднали, не… припаднал.
Съзнанието му малко по малко взело да се прояснява и той започнал да вижда всичко отчетливо. Оздравявал и разбирал, дори със сигурност знаел, че той и Дала Пикола са едно и също лице, и това, което предишната вечер си спомнил Дала Пикола, сега си го спомнял също и той, тоест спомнял си, че предрешен като абат Дала Пикола (не онзи с щръкналите зъби, когото бил убил преди, а онзи другия, когото възкресил, онзи, в когото се бил превъплъщавал с години) е имал ужасното преживяване на черната литургия.
Какво се случило после? Може би докато се боричкали Диана да е смъкнала перуката му, може би, за да е в състояние да довлече тялото на нещастницата до клоаката, се е наложило да се отърве от расото и после, почти изгубил разсъдък, по инстинкт се прибрал в собствената си стая на улица „Метр Албер“, където се събудил на сутринта на 22 март неспособен да разбере къде са му дрехите.
Плътският досег с Диана, разкриването на гнусния й произход и извършеното от него необходимо, почти ритуално убийство му дошли наистина в повече и същата онази нощ изгубил паметта си, или по-точно изгубили я съвместно както Дала Пикола, така и Симонини, като двете му самоличности се редували през този месец. По всяка вероятност преминавал от едно състояние в друго посредством криза или някакъв епилептичен припадък, губене на съзнание, кой знае, но без да съзнава нищо, мислейки, че просто е спал.
Терапията на доктор Фройд подействала (макар той самият да нямало как да знае, че действа). Като разказвал ту на този, ту на онзи свой друг „аз“ спомените, които изтръгвал с труд като насън от вцепенението на паметта си, Симонини достигнал до повратната точка, до травматичното събитие, при което изпаднал в амнезия, и то направило от него две различни личности, всяка от които си спомняла за част от неговото минало, без нито той, нито другият, който все така си бил той същият, да успеят да възстановят единството си, въпреки че всеки един от тях се опитвал да скрие от другия ужасната, неспомняема причина за това заличаване.
След като си спомнил, Симонини основателно се почувствал изтощен и за да се увери, че наистина се е преродил за нов живот, затворил дневника си и решил да излезе и да се изложи на каквато да е среща, нали вече знаел кой е. Изпитвал желание да се нахрани подобаващо, ала за този ден не искал да се възнагради с някое пиршество, защото сетивата му вече били поставени на сурово изпитание. Подобно на отшелник от Тиваида усещал нужда от покаяние. Отишъл във „Фликото“ и за тринайсет гроша успял да се нахрани зле и разумно.
Върнал се вкъщи и си записал някои подробности, които си възстановил. Нямало никаква причина да продължава дневника, започнат, за да може да си спомни онова, което вече знаел, но пък вече бил свикнал да си води дневник. Предполагайки, че съществува някакъв Дала Пикола, различен от него самия, в продължение на не по-малко месец подхранвал илюзията, че има някой, с когото да влиза в диалог, като по време на този диалог си дал сметка, че винаги си е бил сам, още от детството си е бил сам. Може би (осмелява се да предположи Разказвачът) раздвоил личността си именно за да си има събеседник.
Сега дошъл моментът да си спомни, че Другият не съществува, а дневникът също е самотно занимание. Ала вече се бил приучил на тази монодия и решил да продължи по същия начин. Не че особено много обичал самия себе си, но досадата от всички останали го карала поне да се понася.
Направил цялата постановка с Дала Пикола — онзи неговия, след като убил истинския, — когато Лагранж го помолил да се занимае с Булан. Смятал, че по много причини един духовник ще породи по-малко съмнения от едно светско лице. Пък и му харесвало да възкреси човек, когото е премахнал.