Наследството на тамплиерите
- Автор: Берри Стив
- Язык: болгарский
- Переводчик: Екатерина Йорданова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Наследството на тамплиерите». Краткое содержание книги:
— Предишният сенешал и приятелите му са открили скривалището. С тях е един от моите шпиони. Той ми докладва за действията им. Време е да си възвърнем наследството.
— Какво предлагате? — попита един от тях.
— Да вземем няколко рицари и да ги хванем.
— Още кръвопролития? — попита капеланът.
— Не и ако операцията е изпипана внимателно.
Това не успокои капелана.
— Предишният сенешал и Джефри, който явно е вашият човек, тъй като нямаме информация друг рицар да работи с тях, вече застреляха двама наши братя. Нищо не подсказва, че няма да застрелят още хора.
Беше чул достатъчно такива приказки.
— Капелане, това не е въпрос на вяра. Съветите ви са излишни.
— Безопасността на членовете на този орден е задължение на всички нас.
— Осмелявате се да твърдите, че не се грижа за сигурността на ордена? — повиши глас той. — Нима се противопоставяте на властта ми? Не одобрявате ли решенията ми? Кажете, капелане, искам да знам.
Дори венецианецът да се чувстваше застрашен, нищо във вида му не го показваше. Той спокойно отвърна:
— Вие сте моят магистър. Дължа ви преданост… независимо от всичко.
Арогантният му тон не се понрави на Дьо Рокфор.
— Но, магистре — продължи капеланът, — не казахте ли самият вие, че всички трябва да участваме в решения от такава важност? — Неколцина от останалите членове на събранието кимнаха. — Не казахте ли на тайното заседание, че ще поемете нов курс?
— Капелане, предстои ни да предприемем най-великата мисия, която този орден е осъществявал от векове наред. Нямам време да споря с вас.
— Мислех, че най-великата ни мисия е да възхваляваме нашия Исус и Бог. Тя е въпрос на вяра и аз имам право да говоря.
Това беше прекалено.
— Свободен сте.
Капеланът не помръдна. Никой не пророни дума.
— Ако не напуснете веднага, ще ви арестувам и ще бъда принуден да ви накажа. — Той замълча за момент. — Което няма да е приятно.
Капеланът се изправи и вирна глава.
— Ще си тръгна. Както заповядахте.
— Ще си поговорим по-късно, бъдете сигурен.
Изчака го да излезе и се обърна към останалите.
— Отдавна търсим Великата тайна. Сега тя е на една ръка разстояние. Принадлежи единствено на нас. Тя е нашето наследство. Трябва да вземем онова, което ни принадлежи. С мен ще дойдат дванайсет рицари. Оставям на вас да ги изберете. Ще ги чакам напълно въоръжени след час в гимнастическия салон.
Малоун извика Стефани и Касиопея и ги помоли да донесат лопатата, която бяха взели от роувъра. Върнаха се заедно с Хенрик и докато влизаха в църквата, Малоун им обясни какво бяха намерили с Марк.
— Доста умно от твоя страна — отбеляза Касиопея.
— И аз имам своите моменти на слава.
— Трябва да извадим останалата пръст — каза Стефани.
— Подай ми лопатата.
Той загреба меката пръст. След няколко минути се показаха три почернели дъски. До половината бяха вързани с метални въжета. Другата част представляваше врата, която се отваряше нагоре.
Той се наведе и леко погали метала.
— Желязото е ръждясало. Пантите за нищо не стават. Стоте години са си казали думата. — Той се изправи и с помощта на лопатата изчопли остатъците от ръждясалите панти.
— Какво искаш да кажеш с това „сто години“? — попита Стефани.
— Сониер е направил тази врата — отвърна Касиопея. — Дървото е в относително добро състояние и определено не е от векове. Изглежда гладко рендосано, което не е било обичайно за средновековните дърводелци. Сониер трябвало да влиза и излиза лесно и затова, когато открил входа, направил нова врата.
— Съгласен съм — каза Малоун. — Това обяснява как се е оправил с тежката каменна плоча. Просто я е отмествал, махал е камъните от вратата, спускал се е долу и на излизане е връщал всичко на мястото му. Явно е бил в добра форма. И е бил дяволски хитър.
Той провря лопата в цепнатината под ръба на вратата и я повдигна. Марк се протегна и я хвана. Малоун хвърли лопатата настрани и двамата освободиха вратата от рамката. Отдолу зейна отвор.
Торвалдсен се загледа в дупката.
— Невероятно. Това може да се окаже истинското място.
Стефани освети с фенерчето отвора. До една от каменните стени беше подпряна стълба.
— Как мислите? Дали ще ни издържи?
— Има само един начин да разберем.