Пазачът на фара [bg]

Жената вече носеше детето си на ръце. Преди миг него го нямаше, Ани беше сигурна. Но сега то също гледаше към нея с големите си, умолителни очи. Освен това говореше със Сам. Ани искаше да запуши ушите на сина си и да изкрещи, за да заглуши гласовете на момчето и жената. Но ръцете й бяха заети да държат Сам, а писъкът заседна в гърлото й. Ризата й започна да се мокри и Ани ахна, когато студената вода стигна до корема й. Жената вървеше плътно до нея. Тя и момчето говореха един през друг. Жената се обръщаше към Ани, а детето към Сам. Против волята си, Ани започна да се вслушва в думите им. Гласовете проникваха в нея, както солената вода проникваше през дрехите й и мокреше кожата й.

Със Сам бяха стигнали края на пътя. Всеки момент хората щяха да ги открият и да довършат започнатото. За кратък миг пред очите й проблесна споменът за кръвта, която опръска стената и оцвети лицето на Фредрик. Ани разтърси глава, за да отпрати ужасната картина. Сън, фантазия или реалност бе това? Вече не знаеше. Спомняше си само студеното чувство на омраза, паника и тревога, толкова силно, че пое контрола над тялото й, оставяйки място само за най-примитивните й реакции.

Щом водата стигна до мишниците й, Ани усети как Сам стана още по-лек за носене. Жената и момчето вече бяха съвсем близо. Гласовете говореха право в ухото й и тя чуваше ясно какво казват. Ани затвори очи и най-накрая се предаде. Бяха прави. Тази мисъл изпълни цялото й същество и накара притеснението да изчезне. Сега, когато чуваше ясно жената и момчето, Ани разбра всичко с лекота. Знаеше, че те им желаят доброто. Спря и остави спокойствието да я облее.