Мисията на шута
- Автор: Хобб Робин
- Серия: Шутът и убиецът #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мисията на шута». Краткое содержание книги:
Извадих от джоба си деликатното бижу и го занесох до леглото, където се беше изтегнал. Той го взе, все едно наистина беше благородник и наистина го беше загубил. Заговорих тихо:
— Нощни очи върви по дирите им. Когато стане възможно да напуснем, можем да тръгнем право след вълка.
— Как е той?
— Схванат. Раните му са възпалени. Но мисля, че ще се оправи.
— Чудесно. — Седна и смъкна крака на пода. — Избрах вечерно облекло за двама ни и съм го подредил в стаята ти. Наистина, Беджърлок, трябва да се научиш да се отнасяш по-грижливо с дрехите ми.
— Ще се постарая, милорд — промърморих, но изведнъж цялата тази пародия ми омръзна. — Измисли ли някакъв дискретен повод да напуснем?
— Не. — Той стана и отиде до масата. Бяха му оставили бутилка вино. Наля си чаша и я изпи, после я напълни отново. — Но измислих недискретен и вече положих основите му следобеда. Не без съжаление, разбира се — ще компрометирам репутацията на лорд Златен донякъде, но какво е един благородник без малко скандал около името му? Най-много да увеличи популярността ми в двора. Всеки ще иска да научи моята версия и ще се спекулира какво точно е станало всъщност. Отпи от чашата. — Мисля, че ако успея, това ще убеди лейди Бресинга, че страховете й, че търсим принца, са безпочвени. Никой истински емисар на кралицата не би се държал като мен. — Усмихна ми се кисело.
— Какво си направил?
— Нищо. Засега. Но си мисля, че до сутринта напускането ни ще бъде улеснено точно толкова бързо, колкото бихме искали. — Отново отпи. — Понякога не ми пука за нещата, които трябва да правя — заяви твърдо, но в гласа му се долавяше жална нотка. Допи виното и въздъхна, сякаш се готвеше да се залови с неприятна задача.
Нямаше да ми каже нито дума повече. Започна грижливо да се облича за вечерята, а аз трябваше да се примиря с унижението със зеления жакет и жълтите панталони.
— Може би е малко прекалено… ярко — отвърна Шутът на гневния ми поглед. Усмивката му беше прекалено широка, за да повярвам на извинението в думите му. Не знаех дали е от виното, или заради откаченото му чувство за хумор. — Престани да ми се мръщиш, Беджърлок — скастри ме той, докато оправяше маншетите на убито зеленото си палто. — Очаквам слугите ми да се държат приятно. Освен това цветът всъщност притъпява тъмното на очите ти, кожата и косата — целия теб. По-скоро ми напомняш за шарен папагал. Тази външност може да не ти допада, но дамите ще я харесат.
Всичко това подложи на изпитание цялата ми способност да се преструвам. Тръгнах след господаря си към събралите се преди пиршеството благородници. Групата беше по-голяма от предната вечер, тъй като гостоприемството на лейди Бресинга днес обхващаше и онези, които бяха излизали на лов с нея преди. Те обаче все едно бяха невидими, толкова внимание им обърна лорд Златен. Сидел седеше до една ниска масичка с младия Любезен. Пред нея върху кърпа беше подредена колекция от птичи пера и двамата като че ли ги обсъждаха. Тя очевидно беше наблюдавала вратата, защото в момента, в който лорд Златен влезе, лицето й се преобрази. Светна като фенер на тъмно. Младият Любезен също претърпя преображение, макар да не беше толкова приятно. Не можеше чак да се присмее на гост в дома на майка си, но лицето му стана много сковано и ледено. Страх сви стомаха ми. Не. Не исках да участвам в това.
Но лорд Златен, усмихнат и чаровен, се запъти право към двамата. Поздравите му към всички останали в залата бяха кратки, до степен на пренебрежение. Настани се между двамата най-безцеремонно, като принуди Любезен да се отдръпне, за да му направи място. От този момент лорд Златен буквално пренебрегна всички останали в залата и съсредоточи целия си чар върху момичето. Главите им се събраха над перата. Всеки негов жест беше съблазън. Дългите му пръсти погалваха ярките пера върху тъканта. Избра едно, допря го до бузата си, а след това нежно го прокара по ръката на Сидел. Тя се изкикоти нервно и отдръпна ръка. Той се усмихна. Тя се изчерви. Той положи перото върху кърпата и му поклати укорително пръст, все едно то е виновно. След това избра друго. Дръзко го опря на ръкава на роклята й и замърмори за сходството в цвета. Събра други от кърпата, подреди ги в нещо като букет. С върха на показалеца си обърна лицето й така, че да гледа към него, след което с някаква хитрина, която не можах да видя, вплете перата в косата й и те увиснаха по очертанията на бузката й.
Любезен рязко стана и закрачи към изхода. Майка му каза нещо на една жена и тя го пресрещна, преди да е напуснал залата. Размениха си тихо няколко думи, като тонът на младежа не беше никак спокоен. Не можах да проследя какво каза, защото в този момент се разнесе високо гласът на лорд Златен: