Мисията на шута
- Автор: Хобб Робин
- Серия: Шутът и убиецът #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мисията на шута». Краткое содержание книги:
Най-разумно ще е да продължа да ги следвам, дори и да не вървя бързо. Колкото по-дълго се забавиш, толкова по̀ изстива дирята. По-лесно е за теб да дойдеш при мен, отколкото да се опитваш да проследиш изтрити следи.
Няма спор за това. Не дадох гласност на тревогата си, че точно сега не можеше нито да гони, нито да се защити. Той го разбираше, знаех, но беше взел решението си. Ще те догоня веднага щом мога. Той и това знаеше, но не можах да се сдържа да не му обещая.
Мой братко. Внимавай какво сънуваш тази нощ.
Няма да се стремя да сънувам с тях.
Боя се, че те може да те потърсят.
Предчувствието се просмука в ума ми, но отново нямаше какво да отвърна. Съжалих в този момент, напразно, че не знам повече за Осезанието. Може би ако бях разбирал по-добре Старата кръв, щях да разбирам с какво си имах работа точно в този момент.
Не. Не мисля. Това, което правиш, как се свързваш с него, това не е просто Умение. То е пресичането на магията ти. Отваряш врата с едното и преминаваш с другото. Както когато нападнах Джъстин, след като бе направил моста в теб с Умението. Неговото Умение направи моста, но аз пробягах през него, като използвах връзката си с теб.
Съзнателно сподели тази мисъл с мен и с това потвърди едно притеснение, което от доста време зрееше в мен. „Кучешка магия“, така беше нарекъл Джъстин моето Осезаване и ми беше казвал, че прилаганото от мен Умение вони на нея. Искрен никога не се беше оплаквал от това. Но Искрен, признах с неохота, бе получил точно толкова съкратено обучение в Умението, колкото и аз. Може би не беше засякъл замърсяването с Осезание в моето боравене с Умението или пък беше прекалено учтив, за да ме укорява за това. Но сега се тревожех за своя вълк. Не се доближавай много до тях. Постарай се да не разберат, че ги следим.
От какво се боиш? Че ще нападна котка и момче на конски гръб? Не. Тази битка е твоя. Аз само ще проследя този дивеч. Твоя работа е да го хванеш натясно и да го свалиш.
Мисълта му предизвика в ума ми неприятни образи, които се задържаха през целия ми път назад към Гейлкип. Замесил се бях в това, за да проследя едно момче, беглец или навярно отвлечено. Сега се изправях не само срещу момче, което не искаше да бъде върнато в Бъкип, но и срещу неговите съюзници. Докъде бях готов да стигна в усилията си да го върна на кралицата и какви граници щеше да си постави той в решимостта си да действа по своя воля?
Онези, които бяха с него, щяха ли да имат някакви задръжки в това, което бяха готови да направят, за да го задържат?
Знаех, че лорд Златен бе проявил благоразумие с решението си да продължим играта. Колкото и да ми се искаше да зарежем всички преструвки и просто да заловим принца и да го откараме в Бъкип, можех да разбера последствията от това. Ако Бресинга бяха убедени, че го преследваме, със сигурност щяха да му изпратят предупреждение. И той щеше да бяга по-бързо и да се крие по-дълбоко. Нещо по-лошо, можеха пряко да се намесят в нашето преследване. Нямах никакво желание да претърпя неочаквана „злополука“, докато вървим по дирите на принц Предан. Както стояха нещата сега, все още можехме да се надяваме да заловим принца и да го върнем в Бъкип с тайни ходове. При нашето пристигане той беше избягал от Гейлкип, но отначало не беше отишъл далече. Ако Шутът успееше да ни изтръгне от гостоприемството на лейди Бресинга, без да събуди каквото и да било подозрение, можехме да го проследим безпрепятствено и да имаме по-добра възможност да го догоним.
Върнах се в Гейлкип прашен, потен и прежаднял. Все още ми изглеждаше непривично да предам коня си на коняр. Заварих лорд Златен да дреме в стаята си. Завесите бяха дръпнати заради жегата и светлината и стаята тънеше в сумрак. Минах тихо покрай него до стаята си, за да се измия. Окачих ризата си на пилона на леглото да изсъхне и да се проветри, и си навлякох нова.
Слуги бяха напълнили с плодове голямата купа в стаята на лорд Златен. Взех една зряла слива и я изядох до прозореца, като надничах към градината долу иззад пердето. Бях уморен, но не ме свърташе на място. Разкъсваха ме безсилие и тревога.
— Намери ли верижката ми, Беджърлок? — прекъсна мисълта ми аристократичният глас на лорд Златен.
— Да, милорд. Точно там, където мислехте, че сте я изгубили.