Мисията на шута
- Автор: Хобб Робин
- Серия: Шутът и убиецът #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мисията на шута». Краткое содержание книги:
Ако не бях толкова притиснат от спешни грижи, сигурно щях да се усмихна на изумлението му.
— Добре. Ще трябва да се справя с това, доколкото мога. И може дори да се обърне в наша полза всъщност. О, имам една задача за теб. Изглежда, че докато ловувахме днес, съм загубил една сребърна верижка. По обед забелязах, че липсва. А е от любимите ми. Ще трябва да се върнеш по стъпките ни и да я намериш. Не бързай обаче.
Докато говореше, извади от джоба си една огърлица, увита в джобна кърпа, и ми я подаде. Прибрах я. Той отвори дрешната си торба, хвърли ми обвинителен поглед, като видя натъпканата вътре мешавица, и заизважда всичко, докато не намери гърненцето с мехлема. Подаде ми го.
— Да подготвя ли дрехите ви за вечерята, преди да тръгна?
Той завъртя очи насмешливо и извади една омачкана риза.
— Мисля, че вече си ги подготвил достатъчно, Беджърлок. Хайде върви. — Тръгнах към вратата, но гласът му ме спря. — Кобилата устройва ли те?
— Черна е чудесна — уверих го. — Добро, здраво животно и пъргаво, както го доказахме. Избрал си добър кон.
— Но щеше да предпочетеш сам да си го избереш, нали?
За малко да кажа „да“. Но като си помислих, разбрах, че няма да е вярно. Ако аз бях избирал коня, щях да си търся приятел, който да ме търпи през годините. Щеше да ми отнеме седмици, ако не и месеци, докато си избера. А сега, когато с неохота се сблъсквах с уязвимостта на вълка пред смъртта, изпитвах странно колебание да предложа толкова от себе си на едно същество.
— Не — отвърнах искрено. — Много по-добре беше, че ти ми я избра. Тя е добър кон. Избрал си добре.
— Благодаря — промълви той. Това като че ли означаваше много за него. Ако вълкът не ме чакаше, щях да се поколебая да тръгна.
(обратно)Глава 18 Целувката на Шута
Има много приказки за Осезаващи, които се превъплъщават в телата на своите зверове, за да правят поразии на съседите си. По-зловещи са легендите за Осезаващите във вълчи кожи, които разкъсват семействата на своите съседи, както и стадата им. Не толкова кървави са историите, описващи Осезаващи ухажори, които приемат облика на птици или котки, или дори на танцуващи мечки, за да получат достъп до спалните в хода на прелъстяването.
Всичките тези истории са глупави измислици, разказвани от онези, които се стремят да подклаждат омраза към Осезаващите. Въпреки че един Осезаващ може да споделя ума на своя звяр и следователно неговите физически възприятия, той не може да превъплъти човешкото си тяло в това на животно. Вярно е, че някои Осезаващи, които дълго време са били в партньорство със своето животно, понякога възприемат част от неговите навици в пози, в предпочитания към храна и в поведение. Но един човек, който яде, спи в бърлога, събира мърша и мирише като мечка, не се превръща в мечка. Ако този мит може да бъде премахнат, това би довело до възстановяване на доверието между Осезаващи и не-Осезаващи.
„Приказки за Старата кръв“, БеджърлокВълкът не беше там, където го бях оставил. Това ме притесни и ми трябваха няколко мига, докато се уверя, че не съм сбъркал мястото. Но бяха останали засъхналите пръски от кръвта му, където се беше проснал върху миналогодишните листа, и имаше пръски от вода по пръстта, където беше лочил от шепите ми. Беше лежал тук, а сега го нямаше.
Едно е да проследи човек два подковани коня с ездачи. Съвсем друго — да проследиш вълча диря по суха земя. Не беше оставил никаква следа от преминаването си, а се страхувах да се пресегна към него. Последвах дирите на конете, убеден, че той е направил същото. Следите се спускаха в един овраг и прехвърляха малък поток. Тук ездачите бяха спрели, за да напоят конете. И пак тук, в разкаляния бряг, имаше отпечатък от вълча лапа върху диря от конско копито. Тъй. Беше ги проследил.
След още три хълма го догоних. Знаеше, че идвам. Не спря, за да ме изчака, а продължи напред. Походката му привлече погледа ми. Не беше целеустременият му бяг. Вълкът вървеше. Моя черна не беше особено доволна, че трябва да се доближи до вълк, но не ми се противопостави. Когато се приближих още, той спря в сянката на няколко дървета и ме изчака.
— Донесох месо — казах му, щом слязох.
Той усети тревогата ми, но не изпрати никаква мисъл към мен. Беше злокобно. Извадих месото изпод ризата си и му го подадох. Той го изгълта и клекна до мен. Извадих мехлема. Той въздъхна и легна.
Драскотините от нокти по корема му вече бяха подпухнали бразди разкъсана плът, горещи на допир. Докато го мажех с мехлема, болката изпъна връзката помежду ни. Бях колкото може по-нежен, и все пак усърден. Той го изтърпя, но не с радост. Поседях още малко до него, отпуснал ръка на врата му. Той подуши мехлема, който бях намазал. Мед и меча мас, казах му. Той заблиза една дълга драскотина и го оставих да я ближе. Дългият му език щеше да набута мазилото по-надълбоко в раната и нямаше да му навреди. Освен това нямаше начин да го спра. Той вече знаеше, че ми се налага да се върна в Гейлкип.