Фаворитката на султана
- Автор: Джонсон Джейн, Джонсън Джейн
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: ИК "Клибри"
- ISBN: 978-619-150-612-5
- Переводчик: Надя Баева
- Жанр: Исторические любовные романы
Электронная книга - «Фаворитката на султана». Краткое содержание книги:
Мароко, 1677 г. Зад великолепните стени и възвисяващи се арки на двореца в Мекнес плененият син на местен вожд и изпълняващ непрестижната длъжност на писар Нус-Нус е обвинен в убийство. В опита си да избегне наказание за кървавото престъпление, което не е извършил, Нус-Нус се озовава забъркан в още по-коварен заговор и трябва да балансира между трите най-влиятелни фигури в двореца. Съдбата му се преплита с тази на друга пленничка – англичанката Алис Суон, изправена пред тежък избор: ислям и султански харем или смърт. Двамата се съюзяват в името на оцеляването си и на благополучието на сина на Алис, който е и син на страховития султан Мулай Исмаил. От опасностите и великолепието на Мекнес повествованието се прехвърля към средновековния Лондон с неговите неугледни улици и към декадентския двор на крал Чарлс II. Във Фаворитката на султана оживяват някои от най-интригуващите личности от този исторически период, вплетени в увлекателен разказ за интриги, лоялност и копнежи.
Дошъл съм точно заради еликсира и му предавам съобщението на Зидана.
За момент ми се вижда малко разочарован. Ободрява се, щом го уверявам, че може да се върне към процеса на рафиниране само след една седмица. Отива да се преоблече – с червена чалма и дълга черна дреха. В това облекло и с брадата, която си е пуснал през последните седмици, лесно биха могли да го вземат за учен или талеб в Карауийн.
Взимам чантата му, премятам я през рамо и двамата тръгваме по прашните тесни улички на медината, към реката и фундуците, където ни чакат конете. Едва сме прекосили моста под стените на университета, когато една ръка се протяга и дръпва бурнуса ми. Поглеждам надолу.
На земята седи прегърбен изпаднал просяк, а до него е просната кърпа с нищожна милостиня. Чертите му са разядени от проказа или някоя друга ужасна болест – устните, носът му и повечето от пръстите на ръцете и краката. Едното му око също го няма, а малкото кожа, която се вижда, е набраздена от дълбоки ивици. Не помня да съм виждал по-ужасяваща гледка.
– Салаам алейкум – казвам тихо и инстинктивно бръквам в кесията си, да извадя няколко монети за нещастната душа, но той дърпа наметалото ми още по-настоятелно.
– Нус-Нус...
– Изглежда, че те познава – казва Натаниъл и се взира в просяка някак уплашено. Дори в Лондон няма нещо толкова отвратително като това бедно създание.
Разпознаването настъпва бавно като зимен изгрев. Това е великият везир. Или по-скоро онова, което е останало от него, след като е бил влачен с километри по каменистата земя, вързан за най-издръжливото муле в конюшнята на султана.
– Малеео... Абделазиз.
Останалото от човека, който нареди да ме кастрират, се усмихва ужасяващо: без зъби, с отрязан език, опитва се да се изправи на жалките си крака, но рухва отново.
Би трябвало да се радвам в този миг на горчив триумф при вида на врага ми, напълно съсипан, но чувствам единствено съжаление. Изваждам едно от плоските шишета с еликсир от чантата на Натаниъл, преметната през рамото ми, и го пускам в скута на просяка.
– Заслужаваш всичко, което те споходи – заявявам мрачно, – но знам какво е да бъдеш осакатен.
Оставям го в недоумение, втренчен в златната течност, несъмнено повярвал, че е някаква жестока шега. Вероятно ще я изхвърли. Ако го направи, изборът ще е негов.
Двамата със Зидана се гледаме предпазливо през дима от тамяна, издигащ се от запаления ѝ мангал. И без огъня в стаята е дяволски горещо.
– Променил си се – казва тя.
– Вие също. – Истина е, изглежда много различна от последния път, когато я видях. Не е престанала да бъде огромна, дори напротив, но някак създава впечатление, че е погълната от масата си, изглежда пищна, пълна с живот. Колкото и иронично да е това, оказва се, че е точно такава. Пълна с живот. Въпреки възрастта си, тъй като трябва да е близо на петдесет, доктор Фридрих смята, че е бременна с близнаци, което се смята за голям късмет в тази страна. Когато радостно ми съобщава новината, въздъхвам: още чудовища ще се появят на този свят. Но все пак я поздравявам.
Тя ме обикаля.
– Няма вече робска обида?
– Не.
– Нито робско име?
– Хората вече ме наричат Акуджи.
– Нежив, но буден – ухилва се. – Не е много ислямско.
Свивам рамене.
– Това е името ми.
– Е, доведе ли ми алхимика?
– Тук е, в Мекнес.
– Добро момче си, задето ми го намери. Еликсирът му е чудодеен. Въпреки че за беда се наложи да се отърва от Макарим. След като пи от него, Зидан беше обладан от безразсъдна страст към нея, напълно неприемливо положение, предвид факта, че беше моя прислужница. – Очите ѝ проблясват. – С него ще постигнем велики неща.
Бях чул, че тялото на Макарим е било открито със странни белези по врата, но, разбира се, никой не би обвинил Зидана.
– Той ще работи за вас само при две условия. Първо, няма да живее в двореца, а ще остане в къщата си във Фес; и второ, няма да използвате работата му, за да навредите на някого.
Очаквам да избухне гневно, но тя само се нацупва, поведение на разстроена млада жена.
– И кое му е забавното на това?
– Вие ли убихте Белия лебед? – Нямах намерение да питам така направо, но изведнъж много ми се прииска да знам.
Тя ме поглежда дистанцирано.