Фаворитката на султана

Мислех си, че не ме е грижа дали ще живея, или ще умра. Но когато си затворен в дупка със седем гладни лъва и обикаляш под заплахата да бъдеш разкъсан на парчета и изяден жив, нещата започват да изглеждат другояче.

– Стойте заедно! – казва ни Бен Хаду. Превързал съм стегнато крака му с чалмата си, но започва да губи сили заради кръвозагубата. – Ако се разделим, по-лесно ще ни погубят един по един. Хвърляйте по тях пясък, камъни, чакъл, всичко, каквото намерите.

– Хвърлете него на лъвовете! – вие Самир Рафик и сочи към Шариф, който очевидно няма да ни е от голяма полза в отблъскването на огромните хищници, тъй като само видът им го е парализирал, ококорил е очи и направо се е побъркал от ужас.

– Това ще им отвлече вниманието за известно време.

За кратък миг изглежда, сякаш Калайджията обмисля жестокото предложение; после си давам сметка, че мисълта му е забавена до крайност заради раната.

– Размахвайте ръце към тях и крещете – предлагам аз, като си припомням какво ни учеха като деца, тъй като живеехме в район, където лъвовете дебнеха плячката си; тази тактика обаче беше полезна за прогонване на едно животно, а не на изгладняла глутница. И все пак лъвовете остават настрани за няколко ужасяващи минути, но след това решават, че този шум не ги застрашава, и започват отново да ни обикалят.

Берберските лъвове се славят с това, че са най-тежките и могъщи от всички, особено тези чудовищни екземпляри. При различни обстоятелства биха ги нарекли красиви или благородни с масивните им тела, буйни черни гриви, широките им муцуни и умните им кехлибарени очи. Само че в този момент, подлудени от миризмата на кръвта на съветника и несъмнено лишени от храна през последните няколко дни, цялата им интелигентност е съсредоточена в това да си осигурят по-голяма мръвка с яките си зъби.

Женските поемат инициативата: огромни светлокафяви създания с гладка козина и остър поглед. По-малки са от двата мъжки, но нямат грива, която да прикрие тяхната свирепост и хитрост. Две от тях атакуват леко, но се оттеглят, щом ни доближат, разсейват ни, докато друга атакува тихомълком отзад най-неочакваната жертва и захапва ръката на Шариф. Бедният съветник крещи в агония и забива краката си в пясъка, но лъвицата е много по-силна. Отмята глава и го отмъква и няма никакъв начин да го спасим. Звуците са ужасяващи – ръмженето и хрускането, писъците...

Сега и мъжките се раздвижват и се опитват да отместят женските от пътя си и само след миг се разразява ожесточена битка. Ревът на огромните зверове вибрира в гръдната ми кост, докато се оглеждам и премислям различни възможности. В края на клетката има широк ров, пълен с вода – твърде е широк, за да могат лъвовете да го прескочат, а зад него има висока желязна ограда. Щом стана ясно, че лъвовете могат да копаят добре след инцидента със затворниците и още няколко неуспешни метода, беше измислен този, с цел зверовете да се държат затворени и да се осигури безопасността на хората в двореца, като същевременно се предоставя зрелище. Обикновено на лъвовете хвърлят по някой нещастен безизвестен роб; в този случай става въпрос за четирима изтъкнати членове на завърналата се от Англия делегация, което означава, че трябва да се е събрала сериозна тълпа. Всички са се притиснали към оградата – хора, които познавам от години: дворцови сановници, стражи, коняри, кухненски помощници и роби; благородници, търговци; там са, разбира се, самият султан и дори султанката Зидана и синовете ѝ – в очакване на нашата смърт. Призлява ми от погледите им, изпълнени с ненаситност, насочени към бедния Шариф, разкъсван крайник по крайник.