Фаворитката на султана

– Бързо, към рова! – обръщам се аз към Бен Хаду, като преценявам, че шансовете ни срещу лъвовете на твърда земя са далеч по-нищожни, отколкото в опасната вода.

Отчаянието му дава сили: хукваме заедно през ямата, като придържам ръката на Калайджията. Успяваме да се доберем до рова, преди лъвовете да са приключили стълкновението си заради съветника, двамата с Рафик започваме да се катерим по желязната ограда, а аз поемам риска да се извърна и виждам как Бен Хаду плиска вода и крещи срещу една устремена лъвица, която се е осмелила да влезе във водата.

– Не мога да плувам! – крещи той.

Рафик изсъсква:

– Лошо ти се пише тогава.

После се покатерва бързо по желязната ограда, прехвърля се през шиповете на върха ѝ и пада от другата страна, изподран и окървавен, но цял.

Известно време се колебая. Бих могъл да се спася лесно, както направи Рафик; но гледката на разкъсания от лъвовете Каид Шариф се е запечатала в съзнанието ми с цялата си жестокост, макар че едва го познавах; с Калайджията съм преживял много повече, при все че невинаги съм го харесвал. Как бих могъл да живея със съзнанието, че съм го оставил да умре в челюстите на лъвицата? Освен това само преди час ми се искаше да съм умрял. В този момент, колкото и да е странно, осъзнавам, че бих предпочел да живея, макар и без Белия лебед. Поемам дълбоко въздух и призовавам духа на Сенуфо, желязната си маска.

Не успях да довърша докрай ритуала Поро за встъпване в тайното мъжко братство, което учи младежите на мъдростта на Сенуфо, на сила и отговорност, тъй като бях пленен в същата година, когато започнах да изучавам ритуалите ни. Но бях изпълнявал племенния боен танц и опознах силата му. В нашата култура маската служи за борба със злото, без значение дали на този свят, или в отвъдния; с естественото или свръхестественото. Понякога маската е просто щит, гладка раковина, която да отблъсква злото; но може да бъде също и израз на невероятна агресивност. Извиквам в съзнанието си мощните челюсти на крокодила, зъбите на хиената, на които нищо не може да устои, прибавям и бивните на африканския глиган и рогата на мускусния бик; а между тях слагам и хамелеона, създанието на промените. Най-накрая си представям армия от мравки, която напредва по маската с неумолима решимост. Хвърлям се с ръмжане обратно във водата и освобождавам цялото количество гняв и ярост, които някога са прониквали през маската. Тя вече не е второто ми лице, превърнала се е в мое собствено. Вече не съм Нус-Нус, петдесет на петдесет, евнух, роб; името ми е Акуджи. Аз съм нежив, но буден.