Сфинксът

— Спаси ме! Кажи им къде е астрариумът! — прошепна настойчиво Изабела.

Сега разбрах защо хората вярват във всякакви видения. Реалността на халюцинацията се бореше със здравия ми разум, който настойчиво ми подсказваше, че в момента участвам в някаква наркотична шарлатания.

— Не! — изкрещях аз.

Викът ми бе съвсем реален в сравнение с фантасмагорията, която се разиграваше пред очите ми.

Влачейки се, Амут се приближи до сърцето, положено в едно от блюдата на везната, крокодилските й нокти дращеха по каменния под.

Изабела притисна ръце към гърдите си, все едно изпитваше неописуема болка.

— Умолявам те, кажи им!

— Не! Всичко това е измислица! — изкрещях отново.

Опитах се да се освободя от въжетата. Само ако можех да достигна скрития в колана ми нож.

Амут се спусна напред и грабна с уста сърцето, все едно беше къс вмирисано месо. Извърна глава към Изида в очакване на заповед, а сърцето се подаваше между зъбите й.

— Измислица ли, господарю? Какво тогава е действителност? Светът на будните или светът на спящите? Светът, който разумът ни не разбира или хаосът, който се крие зад реда? — Думите на Изида се забиваха в мен като ледени игли. — Трябва да изпълниш ролята си или съпругата ти завинаги ще бъде лишена от живот в отвъдното.

Светлината започна силно да примигва, когато една огромна сянка падна върху горящите факли. Богинята млъкна и впери поглед в дъното на подземието. По тавана, чак дотам, докъдето тъмната вода достигаше до варовиковите стени, се очерта огромен силует. Представляваше подобно на куче същество с четири тънки крака, дълга опашка, раздвоена в края си, изострена, приличаща на клюн муцуна и вирнати уши. Всички участници наоколо коленичиха и допряха чела в земята. Никой не гледаше към мен. В същото време всички бяха прекалено ужасени, за да погледнат към огромната сянка.

С огромно усилие успях да изпъна въжетата докрай и да се добера до ножа си. Започнах отчаяно да режа въжето и най-накрая то поддаде. Скочих от стола, прескочих просналите се на земята фигури, грабнах сърцето от устата на Амут и се затичах с всичка сила по дългия коридор, който водеше към повърхността. Зад гърба ми настъпи суматоха, чувах викове и стъпки на бягащи хора.

Изкачих се бързо по каменните стъпала. Безмерният ужас и мисълта, че бягам, за да спася живота си, ми даваха сили да продължа напред. Спънах се, но някакъв човек с факла в ръка ме хвана и ме дръпна в една ниша. Фахир.

— Насам! — извика той и размаха расото, което бях оставил при входа на катакомбите.

Спуснахме се към една отворена врата, от която струеше светлина. Навън ни чакаше кола. Отпуснах се на задната седалка и едва успях да изговоря името на бръснарницата, преди отново да загубя съзнание.