Сфинксът
- Автор: Лирнер Тобша
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: СофтПрес
- ISBN: 978-954-685-948-8
- Переводчик: Милена Радева
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Сфинксът». Краткое содержание книги:
При гмуркане към останките на древен кораб археологът Изабела Уорнок открива астрариума — изключително ценен артефакт, който представлява сложен механизъм със свръхестествени свойства. Според преданията загадъчният уред предопределял съдбите на поколения крале и фараони още от зората на цивилизацията.
За зла участ невероятното откритие има ужасна цена и астрариумът остава у съпруга на Изабела — Оливър. Скоро Оливър разбира, че тайнственият уред може да предизвиква земетресения, както и че с негова помощ Мойсей е разделил Червено море на две. Часове по-късно на Оливър му се налага освен живота си да брани и вековно древна тайна в опасен свят на конспирация и египтология, където хилядолетни легенди се сблъскват смъртоносно със съвременната човешка амбиция.
Точно в този момент чух шепота на гласове, които идваха откъм централната шахта. Сърцето ми блъскаше силно в гърдите, като затворена в кафез птичка. Отдръпнах се от светлината, докоснах с пръсти ножа в колана си. Скрих се в нишата зад една от статуите, стъпките се чуваха все по-близо, като че ли група хора идваше право към мен. Краката им се движеха в ритъм, сякаш изпълняваха някакъв ритуал, а мирисът на тамян ставаше все по-силен. Идваха право към погребалната зала, в която се намирах.
Затаих дъх. Стъпките спряха на сантиметри от мен, дочух някакво стържене като на камък в камък. След това по звука разбрах, че тръгват надолу. Всяка следваща стъпка се чуваше все по-слабо, струваше ми се, че хората изчезват под земята. Стоях като парализиран, прилепил гръб до влажния камък. Опитах се да събера целия си разум, издишах безшумно и погледнах навън. За своя най-голяма изненада видях фигурата на последния човек от групата. Беше облечен в надиплена церемониална тога на древноегипетски жрец и носеше пламтяща факла в ръка. Но най-изумителното беше маската на ибис, която беше сложил на лицето си. Знаех, че тя изобразява бога на познанието Тот, извитият му клюн беше символ на полумесеца.
Фигурата изчезна в един отвор в каменния под. Шумът, който бях чул, е бил предизвикан от отместването на капака. Любопитството надделя над страха ми, но когато направих крачка напред, за да мога да виждам по-добре, подритнах едно малко камъче. Дочул шума, Тот се извърна бързо, птичата глава впери поглед към мен. Отдръпнах се назад в скривалището си, стараех се да не дишам, с цялата си воля исках Тот да продължи напред.
34
Стоях като замръзнал на мястото си, докато усетих, че цялото ми тяло се е схванало. Измъкнах се от нишата едва когато бях напълно убеден, че светлината от горящите факли напълно е изчезнала и стъпките на хората вече не се чуваха. Огледах се предпазливо наоколо, очаквах всеки момент някой да сложи ръка върху рамото ми, след това погледнах надолу към тясната стръмна шахта, в която бяха изкопани стъпала. Помислих си, че най-вероятно е от римско време, а можеше да е и много по-стара. Трябваше да разбера какво има там. Спуснах се съвсем безшумно около десетина стъпала надолу. Ръката ми опипваше грубо изсечената стена, по която пръстите ми напипваха следите, оставени от длетото. Малко по-надолу, върху скалата над главата ми, беше издълбан надпис. Опитах се да си припомня познанията си по латински от гимназията и успях да си го преведа. Спускането в тъмнината е самоопознаване. Потреперих.
Светлината от електрическата крушка беше вече съвсем слаба, но въпреки това успях да видя началото на извитата стълба, която се спускаше надолу. Хората, които бяха минали пред мен, са знаели къде отиват. Нямаше никакви перила, само хлъзгавата стена, студена и влажна под дланта ми. Докоснах отново скрития нож, той ми вдъхна увереност, и продължих да слизам. Усещах, че започвам да се потя, въпреки студения въздух. Никога не се бях чувствал толкова беззащитен, нито когато се гмурках, нито когато се спусках в различни пещери. Струваше ми се, че тунелът, в който се движех, е жив, като че ли тези стени са били безмълвни свидетели на вековно насилие и неописуем ужас.
Бях стигнал почти до средата, когато светлината напълно изчезна и бях погълнат от непрогледен мрак. Чувствах се доста притеснен, не виждах абсолютно нищо, усещах само миризмата на мокрия камък и неравната му повърхност под пръстите си. Спрях, опитах се да се преборя с чувството на клаустрофобия. След това започнах съвсем предпазливо да се придвижвам напред, като внимателно опипвах всяка своя стъпка и очаквах всеки момент да чуя някого зад гърба си. Струваше ми се, че шумът от дишането ми е необикновено силен. Постарах се да издишвам въздуха съвсем тихо, което предизвика в мен усещане за задушаване и паника. След няколко минути загубих всякаква представа за време и пространство. Имах чувството, че непрогледният мрак, в който бях попаднал, е станал част от моето тяло, дори от психиката ми. Като че ли бях прекрачил прага, който разделяше реалното от свръхестественото.
Кракът ми достигна края на стълбите и ударът, предизвикан от това, прозвуча като ехо от експлозия. Спрях и зачаках с притаен дъх. Пръстите ми напипаха края на стената, след което следваше празно пространство. Стиснах някакъв дълъг твърд предмет, в първия момент реших, че е пръчка. След това с ужас осъзнах, че стискам в ръката си кост. Сега разбрах какво беше това празно пространство — първата от поредицата хоризонтални погребални ниши, във всяка от които имаше скелет. Дръпнах с погнуса ръцете си, трябваше да разчитам само на краката си, които да ме водят в мрака.