Поулгара — магьосницата
- Автор: Эддингс Дэвид, Едингс Лий
- Серия: belgariad/mallorean #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Анелия Янева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Поулгара — магьосницата». Краткое содержание книги:
— Ние сме обречени! — възкликна той.
— Още не, Андрион — успокоих го аз. — Въпреки това смятам да повикам подкрепления.
— Че коя армия е толкова наблизо, за да се отзове на мига, Поулгара?
— Баща ми, Андрион. На него не му е нужно да се намира наблизо, та да ни дойде на помощ.
— Мигар се каниш да защитиш стените на Во Вакюн посредством магия?
— Това не е незаконно, Андрион. Между нас да си остане, но ние с баща ми сме способни да задържим астурианската армия, докато пристигнат войските ни. Татко може да е много лош, когато някой му скърши хатъра, а аз съм дори по-лоша и от него. След края на войната само споменаването на името Во Вакюн през следващите няколко века ще кара всеки астурианец да крещи в неизказан ужас. Вие двамата с Онтроуз най-напред подгответе градския гарнизон. Аз се връщам у дома да повикам татко, а после си лягам. От три дни не съм спала и откровено казано съм на предела на силите си.
Добрах се до градската си къща и се упътих право към библиотеката, като плътно затворих вратата след себе си. Наследниците на Килан вече бяха наясно какво означава това и не смееха да ме безпокоят. Преди да съм повикала татко, обаче, гласът на майка се яви пръв. „Поулгара — остро започна тя, — мимбратите ще нападнат Южен Вакюн утре призори.“
„Какво?!“ — не сдържах вика си аз.
„Бароните от Северен Мимбре се съюзиха с Гартеон и тръгнаха на север да се присъединят към астурианската армия в обсадата на Во Вакюн.“
„Ето защо е било всичко това — проблесна пред мен ужасяващата истина. — Затова астурианците ни подмамиха далеч от града, та да могат да го обсадят с подкрепата на мимбратите.“
„Няма нужда да повтаряш очевидното, Поул — отвърна майка. — Най-добре кажи това на баща си. При тези обстоятелства Во Вакюн няма шанс да оцелее. Само баща ти може да ти помогне. В момента се намира в кулата си в Долината. Побързай, Поул!“
„Татко! — мислено изкрещях аз през прозореца на библиотеката към небето, което беше потъмняло от надигащата се буря. — Имам нужда от теб!“
„Какво е станало?“ — почти незабавно долетя отговорът му. Приех го за добър знак. Слава на боговете, поне си беше вкъщи.
„Астурианците нарушиха мира в Арендия. Херцог Гартеон Астуриански се е съюзил с бароните от Северен Мимбре. Бароните нападат Вакюн от юг.“
„Къде е армията ти?“
„По-голямата й част е в Централна Сендария, защото астурианците ни подведоха. Подмамиха ни да напуснем позициите си, татко, и над Во Вакюн тегне смъртна опасност. Нуждая се от помощта ти тук. На път съм да загубя всичко, което градя от столетия насам.“
„Ще гледам да дойда, колкото се може по-бързо, Поул! — обеща той.“
Това ме накара да се почувствам малко по-добре. Затворих прозореца, си точно когато бурята връхлетя Во Вакюн.
Нямаше съмнение, че над главите ни беше надвиснала смъртна опасност. Армиите ни се придвижваха тепърва насам и нямаше шанс да стигнат Во Вакюн навреме, за да го спасят от астурианските атаки. Когато нашите сили стигнеха града, мимбратите щяха да са вече тук в подкрепа на войската на Гартеон. Излизаше, че всичко зависи от времето.
Цялата тази бурна нощ прекарах в библиотеката си, обмисляйки ситуацията от всички страни. Знаех, че в умовете на арендите съществуват определени неща, които са сякаш издълбани върху камък. Така например според тях сърцето на едно владение е неговата столица. Мимбре не можеше да продължи да съществува без златната си крепост на брега на река Аренд; Астурия щеше да е нищо без Во Астур, а васитското херцогство беше нищо без ефирните, реещи се в небето кули на Во Вакюн. Точно това ме накара да не установявам нито един град за столица на собственото си херцогство. Владенията ми нямат централен град. Разрушаването на столицата на Ерат щеше да ме ядоса, но не и да ме унищожи. Въпреки това ясно осъзнах, че ако Во Вакюн бъде сринат със земята, вече нямаше да има Вакюн. След няколко поколения споменът за него съвсем щеше да избледнее. Ето защо запазването на града беше крайно наложително.
За разлика от повечето летни бури тази, която ни връхлетя, не изчезна с пукването на зората, а продължи да вие и да удря стените на града с дъждовни вълни, което още повече влоши настроението ми. Това обаче не беше фаталният десети ден, затова си наметнах пелерината и тръгнах към двореца, за да видя докъде е стигнала подготовката за отбрана. Заварих Андрион и Онтроуз потънали в някакъв спор.
— Баща ми вече е на път, господа — уведомих ги аз. — Лошото време обаче сигурно ще го забави.
— Но според мен то ще обърка плановете и на войската ни, която идва насам — вметна Андрион.
— Излиза, че трябва да защитим града с войската, с която разполагаме в момента — заключи Онтроуз. — Тази задача, струва ми се, е тежка, но не невъзможна.