Поулгара — магьосницата
- Автор: Эддингс Дэвид, Едингс Лий
- Серия: belgariad/mallorean #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Анелия Янева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Поулгара — магьосницата». Краткое содержание книги:
Двамата и без това имаха грижи, затова реших да им спестя новините за идването на мимбратите.
Бурята и дъждът продължиха и през следващите два дни и това забави нападението на Гартеон срещу Во Вакюн. Или поне той не беше под стените на града при зазоряване в деня, когато лошото време най-сетне отмина и слънцето проби облаците. Татко пристигна по обед и ни завари да се караме с Онтроуз в още калната розова градина. Моят фаворит, облечен в метална ризница, правеше всичко възможно да ме убеди да напусна Во Вакюн, преди да е станало прекалено късно.
Точно тогава баща ми, още под формата на сокол, кацна на любимото ми черешово дърво, преобрази се на човек и се смъкна долу.
— Той има право, Поул — намеси се сурово татко. — Ти повече нищо не можеш да направиш за защитата на града.
— Къде беше толкова време? — попитах го.
— Опитвах се да се преборя с лошото време. А ти най-добре си събери багажа. Трябва да те изведем оттук, колкото се може по-скоро.
Просто не можах да повярвам на ушите си!
— Да не си си загубил ума! Никъде няма да ходя. След като и ти си тук, ще можем да отблъснем астурианците.
— Там е работата, че няма да можем. Това е едно от нещата, които трябва да се случат и на нас двамата не ни е позволено да се намесваме по какъвто и да било начин. Съжалявам, Поул, но Мрин е съвсем ясен по този въпрос. Ако променим нещо сега, това ще повлияе на цялото бъдеще.
— Зад всичко това стои Ктучик! — търсех трескаво начин да го разубедя. — Мигар трябва да го оставим да си разиграва коня?!
— Той няма да спечели, Поул. Привидният му успех сега ще се върне като бумеранг и ще го унищожи по-късно. Затова нямам никакво намерение да променям хода на събитията, нито пък ще позволя ти да го сториш. „Рицарят закрилник“ и „Стрелецът“ ще бъдат създадени от това, което ще се случи тук, ето защо не бива да се намесваме.
— Значи падането на Во Вакюн е предопределено, Древни? — попита Онтроуз.
— Боя се, че нищо не може да го предотврати. Поулгара казвала ли ти е за пророчествата?
— Само определени неща, Благословени Белгарат — отвърна Онтроуз. — Не смея да твърдя обаче, че схванах всичко.
— Ако трябва да го кажа с две думи, още от както свят светува се води война — започна татко. — Въпреки волята си, ние всички сме въвлечени в нея. Во Вакюн трябва да бъде пожертван в името на нашата бъдеща победа. Ти си войник и ще ме разбереш.
Онтроуз въздъхна, а после скръбно поклати глава. Как бих могла да се противопоставя и на двамата едновременно?!
— Сигурно искаш да поговориш с херцог Андрион — продължи татко. — Ако побързате, може би ще успеете да спасите жените и децата. Но знайте, че на това място само след няколко дни вече няма да се издига града Во Вакюн. Идвайки насам, видях астурианците. Те са тръгнали насам с цялата си армия.
— Ще бъдат в доста намален състав, когато се върнат във Во Астур — мрачно го увери моят прекрасен фаворит.
— Ако това може да те успокои, тогава знай, че Во Астур ще го застигне същата съдба само след няколко години.
— Ще гледам да доживея този миг, Древни.
Как беше възможно двамата така спокойно да приемат надвисналото нещастие?
— Вие двамата какво сте намислили? — почти изпищях аз. — Да не се каните да легнете и да се престорите на умрели пред Гартеон? Ние бихме могли да победим! А ако ти нямаш намерение да си мръднеш дори пръста в наша защита, татко, аз със сигурност няма да стоя със скръстени ръце!
— Не мога да ти позволя да направиш това, Поул — каза той.
— Няма сила, която да ме спре! Ще трябва да ме убиеш, но се питам това как би се отразило на безценния Кодекс на Мрин? — Извърнах се към моя любим със свито сърце. — Ти си моят фаворит, Онтроуз, но и много, много повече. Ще ме защитиш ли? Би ли ме изпратил да си събирам нещата като някоя крадлива камериерка? Моето място е тук.
— Бъди разумна, Поул — намеси се татко. — Знаеш, че бих могъл да те принудя да тръгнеш, ако това се налага. Не ме принуждавай да го правя!
При тези думи аз съвсем загубих разсъдъка си.
— Мразя те, татко! — изкрещях в лицето му. — Не смей да ми се изпречваш на пътя! — По лицето ми се стичаха сълзи. — И на двамата ще кажа веднъж и завинаги — няма да се помръдна оттук!
— Грешиш, скъпа Поулгара — отвърна непреклонно Онтроуз. — Ти ще придружиш баща си и ще се махнеш от това място.
— Никога! Няма да те оставя за нищо на света! — Сърцето ми се раздираше. На него не можех да се противопоставя, прекалено много го обичах.