Следотърсача

— Санди! Пази се, моля те! — закрещя в изстъпление жената. — Тичай по-бързо при мен, каквото и да става там! Заедно ще делим и мъки, и радости. Плюй на вашата глупава дисциплина и на войнската чест, време ли е сега да се мисли за тях! Санди!… Санди!

Мейбъл чу резкия шум от вдигането на резето, изскърцването на вратата. В очакване на неизбежното, за да не кажем ужасното, Мейбъл остана прикована към бойницата и скоро видя Джени, която тичаше между храстите към купчината мъртъвци. Няколко секунди само бяха достатъчни за жената, за да стигне съдбовната поляна. Ударът бе така неочакван и рязък, че в своето объркване тя не беше в състояние да осъзнае цялата му съкрушителна сила. В главата й проблесна дивата, полубезумна мисъл, че това е някаква мистификация. Въобрази си, че войниците са решили да я подиграят за нейния страх. Наведе се, хвана ръката на мъжа си — тя беше още топла и на Джени й се стори, че той ей сега ще се засмее.

— Как можеш да си играеш със смъртта, Санди? — викаше тя, като го дърпаше за ръката. — Проклетите индианци ще ви избият до един, ако не се скриете в блокхауса като порядъчни войници. Да вървим, да вървим! Всяка минута е скъпа!

С отчаяно усилие Джени обърна тялото на мъжа си, главата на войника клюмна назад и малката куршумена рана на слепоочието, от която още шуртеше кръв, й обясни мълчанието на Санди. Когато страшната истина се разкри пред нея с пълна сила, тя закърши ръце, зави тъй, че ехото се разнесе по всички краища на острова и падна безчувствена върху група. Но колкото страшен и пронизителен да беше този сърцераздирателен вопъл, той би могъл да се приеме като нежна музика в сравнение с воя, който го последва. Над острова прогърмя бойният вик на ирокезите и около двайсетина индианци, внушаващи ужас с нарисуваните си лица и със странните си украшения, изскочиха от засадата си, бързайки да придобият така желаните скалпове. Пронизваща стрела изтича пръв и тъкмо неговата бойна секира пръсна черепа на безчувствената Джени. Не бяха минали и две минути, откак нещастницата бе изскочила от блокхауса, а окървавените й коси вече висяха като трофей на пояса на индианеца. Не останаха назад и неговите съплеменници и Макнаб, и войниците не приличаха вече на заспали мирен сън хора. Зверски обезобразените им трупове плуваха в кръв.

Трагичната сцена се разигра за много по-кратко време, отколкото ни бе потребно, за да я разкажем. Неволна свидетелка на всичко това, Мейбъл стоеше неподвижна, сякаш бе прикована на място от зли духове, безсилна да откъсне очи от ужасната картина, забравила за надвисналата над нея самата заплаха. Но щом видя как поляната, където лежаха убитите, се изпълни с шумни и ликуващи индианци, които празнуваха своята победа, тя изведнъж си спомни, че Джени бе оставила вратата незаключена. Сърцето й заби силно. Вратата бе единствената й защита срещу неизбежната гибел и тя се хвърли към стълбата, с намерение да слезе долу и да я залости здраво. Но едва стигнала до втория етаж, Мейбъл чу как пантите изскърцаха и реши, че вече всичко е свършено. Паднала на колене, наплашената, но доблестна девойка отправи мислите си към Всевишния в очакване на смъртта. Но волята й за живот беше по-силна от молитвите и макар че устните й помръдваха, шепнейки думите, тя напрегнато се вслушваше във всеки шум, който идеше отдолу. Когато чу изтракването на резетата — не на едното, както бе искала от Джени, за да пусне бързо вуйчо й, ако той се появи, а на всичките три, тя скочи на крака, мислите й за Бога отстъпиха пред събудилата се отново надежда и девойката цяла се превърна в слух.