Отивайки към колибата на жената на войника, Мейбъл Дънъм размишляваше за това, колко е странно, че всички в лагера са спокойни, а на нейните плещи лежи отговорността за живота и смъртта на тези хора. Наистина уверенията на Юнска роса, че би могла да заплати с главата си най-малкия пропуск на своята другарка, се смесваха с известни съмнения за истинските мотиви на нейните постъпки, но щом Мейбъл си спомни как приятелски и сърдечно се държеше с нея младата индианка или колко простодушие и искреност бе проявила по време на съвместното им пътуване, тя с присъщото на благородните натури нежелание да се мисли лошо за другите прогони от себе си всякакво съмнение. Същевременно разбираше, че не е възможно да предупреди своите спътници, без да им разкаже за своята тайна среща с Юнска роса, и това я принуждаваше да действа предпазливо и обмислено, с което не бе свикнала, особено пък при такива сериозни обстоятелства.
Тя нареди на жената на войника да пренесе необходимите вещи в блокхауса и да не се отдалечава нито за миг, без да й обяснява защо. Каза само, че по време на разходката й из острова се е убедила по някои признаци, че врагът е много по-добре осведомен за разположението на поста, отколкото са предполагали преди, и че в последна сметка за тях двете би било най-добре да бъдат готови да се укрият на сигурно място при първата тревога. Жената не се нуждаеше от дълги увещания: макар и да не беше от най-страхливите, шотландката лесно вярваше на всичко, което потвърждаваше нейния страх от зверствата на индианците. Когато Мейбъл прецени, че жената е достатъчно наплашена и ще бъде бдителна, й каза между другото, че не е необходимо да тревожат войниците със своите опасения. Така нашата героиня се надяваше да избегне разговори и въпроси, които биха могли да я поставят в трудно положение. Що се отнася до вуйчо й, капрала и войниците, тя бе решила с други средства да ги застави да вземат необходимите мерки за отбрана. За нещастие в цялата британска армия едва ли можеше да се намери човек, по-малко подходящ за задълженията, които му бяха възложени, от капрал Макнаб, комуто сержант Дънъм бе предал командването, докато отсъстваше. Воювал дълги години, Макнаб добре познаваше войнишката служба, бе храбър и решителен, но презираше колонистите, бе досадно упорит във всичко, което засягаше ограничения кръг на неговата длъжност, и приписваше на Британската империя безусловно превъзходство над целия свят, а на Шотландия — безусловно превъзходство в рамките на империята, особено в нравствено отношение. С две думи — той беше живо въплъщение — разбира се, в мащабите, съответствуващи на малкия му чин — на качествата, присъщи на изпращаните в колониите длъжностни лица с тяхното високомерно отношение към родените тук сънародници. В неговите очи всеки американец бе човек от нисша порода, а американските разбирания за военната служба считаше направо за безсмислени и нелепи. По-скоро самият генерал Брадок би се вслушал в мнението на някой колонист, отколкото неговият скромен подчинен. Често Макнаб не изпълняваше нарежданията на двама-трима офицери, само защото са родени в Америка, но в същото време с чисто шотландска хитрост се стараеше тъй да нагласи работата, че да не мотат да го обвинят в пряко неподчинение. Така че трудно би могло да се намери по-неподходяща личност за осъществяването на делта, която си бе поставила Мейбъл. И все пак, като не виждате друг изход, тя реши без никакво бавене да изпълни замисления план.
— Баща ми ви възложи тежка отговорност, капрал — каза тя използвайки мига, когато Макнаб се бе отделил от войниците си. — Ако островът падне в ръцете на неприятеля, ще хванат не само нас. Най-вероятно е и участниците в похода да попаднат в плен.
— Не е нужно да се пътува от Шотландия дотук, за да се разбере това — отговори сухо Макнаб.
