Ана Каренина
- Автор: Толстой Лев Николаевич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Жечев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ана Каренина». Краткое содержание книги:
Произведението на Толстой е част от златния фонд на световната литература. От създаването на романа до днес са изминали цели 130 години, през които е претърпял стотици преиздания и е бил превеждан на множество езици.
Образите и проблемите в него са вечно актуални и продължават да вълнуват читателите от различни възрасти и общества. „Ана Каренина“ е задължителна част от личните библиотеки на всички истински ценители на художественото слово.
В престижната класация на „Обзървър“ — „Стоте най-велики романа на всички времена“, „Ана Каренина“ се нарежда на 27-мо място пред заглавия като „Одисей“, „Портретът на Дориан Грей“, „Великият Гетсби“.
Източници: http://bg.wikipedia.org/wiki/Ана_Каренина (лиценз [[http://creativecommons.org/licenses/by-sa/3.0/|CC-BY-SA 3.0]]) и http://bgbook.dir.bg/book.php?ID=21289
— Защо пък да не може? — каза Ана, като сдържаше сълзите си и очевидно не придаваше никакво значение на онова, което той ще каже. Тя чувствуваше, че съдбата й е решена.
Вронски искаше да каже, че това не може да продължи така при един неизбежен според него дуел, но каза друго нещо.
— Не може да продължи така. Надявам се, че сега ще скъсаш с него. Надявам се — той се смути и се изчерви, — че ще ми позволиш да обмисля и уредя нашия живот. Утре… — започна той.
Тя не го остави да се доизкаже.
— Ами синът ми? — извика тя. — Не виждаш ли какво ми пише той? Трябва да го оставя, а пък аз не мога и не искам да направя това.
— Но, за Бога, кое е по-добре? Да оставиш сина си или да продължиш това унизително положение?
— За кого унизително положение?
— За всички и най-вече за тебе.
— Ти казваш унизително… Не говори така. За мене тия думи нямат смисъл — каза тя с треперещ глас. Сега не й се искаше той да говори неистини. Оставаше й само любовта му и тя искаше да го обича. — Разбери, че от оня ден, откак те обикнах, за мене всичко, всичко се промени. За мене има само едно-едничко нещо — твоята любов. Ако тя е моя, аз се чувствувам така високо, така твърдо, че нищо не може да бъде унизително за мен. Аз се гордея с положението си, защото… гордея се със… гордея се… — Тя не се доизказа с какво се гордее. Сълзи от срам и отчаяние задушиха гласа й. Тя се спря и заплака.
Той също усети, че нещо се надига към гърлото му, щипе го в носа и за пръв път в живота си почувствува, че е готов да заплаче. Не би могъл да каже кое именно го бе засегнало така; беше му жал за нея и чувствуваше, че не може да й помогне и същевременно знаеше, че е виновен за нещастието й, че е направил нещо недобро.
— Нима не е възможен развод? — тихо каза той. Тя не отговори и поклати глава. — Нима не можеш да вземеш сина си и все пак да скъсаш с него?
— Да, но това зависи от него. Сега трябва да отида при него — сухо каза тя. Предчувствието й, че всичко ще остане както е било, не я излъга.
— Във вторник ще бъде в Петербург и всичко ще се реши.
— Да — каза тя. — Но да не говорим вече за това.
Каретата на Ана, която тя бе отпратила и бе заповядала да я чака при оградата на градината на Вреде, се приближи. Ана се сбогува с него и си отиде.
XXIII
В понеделник стана обикновеното заседание на комисията от 2 юни. Алексей Александрович влезе в заседателната зала, здрависа се както обикновено с членовете и председателя и седна на мястото си, като сложи ръка върху приготвените пред него книжа. Между тия книжа бяха и необходимите му справки и нахвърленият конспект на оная декларация, която възнамеряваше да направи. Впрочем не му и трябваха справки. Той помнеше всичко и не смяташе за необходимо да повтаря в паметта си онова, което ще каже. Знаеше, че когато му дойде времето и когато види отпреде си лицето на противника, който напразно ще се опитва да си придаде равнодушен израз, речта му ще се излее от само себе си по-добре, отколкото би могъл да се подготви сега. Чувствуваше, че съдържанието на речта му е така капитално, че всяка дума от нея ще има значение. Между това, като слушаше обичайния доклад, той имаше най-невинен, безобиден вид. Наблюдавайки белите му, с изпъкнали жили ръце, които с дългите си пръсти така нежно опипваха двата края на лежащия отпреде му бял лист, и наведената му настрани глава с израз на умора, никой не мислеше, че ей сега от устата му ще се излеят такива думи, които ще предизвикат страшна буря, ще накарат членовете да викат и да се прекъсват един друг, а председателят да иска да се пази ред. Когато докладът свърши, с тихия си тънък глас Алексей Александрович заяви, че има да съобщи известни свои съображения по въпроса за настаняване на малцинствата. Вниманието се насочи към него. Алексей Александрович се изкашля и без да гледа противника си, но като избра, както правеше винаги при произнасяне на речи, първото седящо отпреде му лице — едно малко, смирено старче, което никога нямаше никакво мнение в комисията, започна да излага своите съображения. Когато работата стигна до основния и органически закон, противникът скочи и започна да възразява. Стремов, който също беше член на комисията и също бе засегнат на болното място, започна да се оправдава — и изобщо заседанието стана бурно; но Алексей Александрович възтържествува и неговото предложение бе прието; бяха назначени три нови комисии и на другия ден в известния петербургски кръг се приказваше само за това заседание. Успехът на Алексей Александрович беше дори по-голям, отколкото той очакваше.