Пир за врани

— Защо искаш да се биеш? Да не си някой разбойник, дето обикаля по улиците и търси да пролее кръв? — Старецът въздъхна. — Преди да пиеш от студената чаша, трябва да предложиш всичко, което си, на Оногова с многото лица. Своето тяло. Душата си. Себе си. Ако не можеш да си наложиш да направиш това, трябва да напуснеш това място.

— Желязната монета…

— …плати само идването ти тук. Оттук насетне трябва да платиш сама, а цената е висока.

— Нямам никакво злато.

— Това, което предлагаме ние, не може да се купи със злато. Цената си ти. Цялата. Хората хващат различни пътеки през тази долина на сълзи и болка. Нашата е най-тежката. Малцина са създадени да я изминат. Иска се необикновена сила на тяло и дух, и сърце, кораво и силно.

„Там, където трябва да е сърцето ми, е празно — помисли тя — и нямам къде да отида“.

— Аз съм силна. Силна като теб. И корава.

— Вярваш, че това е единственото място за теб. — Все едно беше чул мислите й. — Но грешиш. Би могла да намериш по-лека служба в дома на някой търговец. Или би предпочела да си куртизанка и да се пеят песни за красотата ти? Една дума кажи и ще те пратим в „Черната перла“ или в „Дъщерята на здрача“. Ще спиш върху розови цветчета и ще обличаш копринени поли, които ще шумолят, докато стъпваш, и велики лордове ще пълзят в нозете ти и ще се молят за девичата ти кръв. Или ако копнееш за брак и деца, само ми кажи и ще ти намерим съпруг. Някое честно чираче, богат старец, мореплавател, каквото пожелаеш.

Нищо такова не искаше. Поклати мълчаливо глава.

— За Вестерос ли си мечтаеш, дете? Утре заран тръгва „Блестящата дама“ на Луко Престейн, за Града на гларуса, Дъскъндейл, Кралски чертог и Тирош. Да ти намерим ли превоз на нея?

— Аз едва-що дойдох от Вестерос. — Понякога й се струваше, че са изтекли хиляда години, откакто бе избягала от Кралски чертог, а понякога — че е било едва вчера, но знаеше, че не може да се върне. — Ще си ида, ако не ме искаш, но няма да отида там.

— Не е важно какво искам аз — каза милият човек. — Възможно е Многоликият бог да те е довел тук, за да станеш Негов инструмент, но когато те погледна, виждам дете… още по-лошо, дете момиче. Мнозина са служили през столетията на Оногова с многото лица, но много малко негови слуги са били жени. Жените носят живот на света. Ние носим дара на смъртта. Никой не може да прави и двете.

„Опитва се да ме изплаши — помисли Аря, — както го направи с червея“.

— Не ме интересува това.

— А трябва. Остани и Многоликият бог ще ти вземе ушите, носа, езика. Ще вземе тъжните ти сиви очи, които са видели толкова много. Ще вземе дланите ти, стъпалата ти, ръцете и краката ти, слабините ти. Ще вземе твоите надежди и мечти, твоите любови и омрази. Ония, що влизат в служба на Оногова, трябва да се откажат от всичко, което ги прави, каквото са. Можеш ли да направиш това? — Хвана я за брадичката и се взря дълбоко в очите й, толкова дълбоко, че я накара да потръпне. — Не. Не мисля, че можеш.