Пир за врани
- Автор: Мартин Джордж Рэймонд Ричард
- Серия: Песен за огън и лед #4
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Пир за врани». Краткое содержание книги:
Дългият меч на сир Арис посече наляво и надясно и двама копиеносци паднаха. Конят му се изправи на задните си крака и изрита един стрелец, докато той се мъчеше да презареди, но други вече стреляха, перата на металните стрели щръкваха от бойния жребец. Краката му поддадоха и животното рухна върху палубата. Арис Оукхарт успя някак да скочи. Дори да задържи меча си успя. Надигна се на колене до издъхващия си кон…
… Арео Хота стоеше над него.
Белият рицар вдигна меча си — много, много бавно. Дългата брадва на Хота отпра дясната му ръка от рамото и тя отхвърча, плискайки кръв, после грамадното острие блесна отново в страховит замах с двете ръце и отсече главата на Арис Оукхарт, и тя се завъртя във въздуха като топка. Падна сред тръстиките, а Зелена кръв запоглъща швирналата червена.
Ариан не помнеше кога е слязла от седлото. Навярно беше паднала, но и това не помнеше. Но се намери на ръце и колене в пясъка, трепереше, хлипаше и повръщаше. „Не, не, не, никой не трябваше да пострада, всичко беше замислено добре, толкова внимавах“. Чу как Арео Хота изрева:
— След него! Не трябва да се измъкне. След него!
Мирцела беше на земята, плачеше и трепереше, скрила с ръце бледото си лице, от пръстите й се стичаше кръв. Ариан не разбираше. Някакви мъже яхаха коне, други тичаха към нея и спътниците й, но във всичко това нямаше смисъл. Беше в някакъв сън, някакъв ужасен кървав кошмар. „Не може да е истина. Скоро ще се събудя и ще се смея на тия страхотии“.
Когато посегнаха да вържат ръцете й зад гърба, не се възпротиви.
Един от стражите я вдигна да стане. Друг се наведе и измъкна от ботуша й ножа за мятане, дар от братовчедка й лейди Ним. Арео Хота го взе и го погледна намръщено.
— Принцът заповяда да ви върна в Слънчево копие. — Страните и челото му бяха опръскани с кръвта на Арис Оукхарт. — Съжалявам, принцесо.
Ариан вдигна мокрото си от сълзи лице.
— Как е могъл да научи? Толкова внимавах. Как е могъл да научи?
— Някой е казал. — Хота сви рамене. — Някой винаги казва.
АРЯ
Всяка нощ, преди да заспи, мълвеше молитвата си във възглавницата. „Сир Грегър — гласеше тя. — Дънсън, Раф Сладура, сир Илин, сир Мерин, кралица Церсей“. Щеше и имената на Фрей от Бродовете да шепне, ако ги знаеше. „Един ден ще ги науча — казваше си, — и тогава ще ги убия всички“.
Никой шепот не беше толкова тих, че да не бъде чут в къщата на Бялото и Черното.
— Дете — каза един ден милият старец, — какви са тези имена, дето ги шепнеш нощем?
— Никакви имена не шепна — отвърна тя.
— Лъжеш. Всички лъжат, когато ги е страх. Някои казват много лъжи, други — съвсем малко. Някои си имат една голяма лъжа, която повтарят толкова често, че започват почти да й вярват… макар че една малка частица от тях винаги ще знае, че все пак е лъжа, и това ще проличи на лицата им. Кажи ми за тези имена.
Тя прехапа устна.
— Имената не са важни.
— Важни са — настоя милият човек. — Кажи ми, дете. „Кажи ми или ще те изхвърля навън“, чу тя.
— Те са хора, които мразя. Искам да умрат.
— В тази Къща слушаме много такива молитви.
— Знам — каза Аря. Джакен Х’гхар веднъж бе зачел три от молитвите й. „Трябваше само да ги прошепна…“
— Затова ли си дошла при нас? — продължи милият човек. — Да изучиш изкуствата ни, та да можеш да убиеш тези хора, които мразиш?
Аря не знаеше как да отвърне на това.
— Може би.
— В такъв случай не си намерила вярното място. Не ти си, която ще каже кой трябва да живее и кой — да умре. Това право принадлежи на Оногова с многото лица. Ние сме само негови слуги, заклети да изпълняваме волята му.
О — Аря се озърна към статуите около стените, с примигващите в нозете им свещи. — Кой бог е той?
Ами, всички — отвърна жрецът в черно и бяло.
Така и не й беше казал името си. Нито бездомничето, момиченцето с големите очи и хлътнало лице, което й напомняше за друго едно малко момиченце, наричано Невестулката. Също като Аря, бездомничето живееше под храма, с трима послушници, двама слуги и една готвачка, Умма. Умма обичаше да говори, докато работеше, но Аря и дума не й разбираше. Другите си нямаха имена или предпочитаха да не ги споделят. Единият слуга беше много стар, гърбът му беше извит като лък. Вторият беше с червендалесто лице, а от ушите му стърчаха косми. Беше ги взела за неми, докато не ги чу да се молят. Послушниците бяха по-млади. Най-старият бе на възрастта на баща й; другите двама не можеше да са по-големи от Санса, някогашната й сестра. Послушниците също носеха черно и бяло, но робите им нямаха качулки и бяха черни от лявата страна и бели от дясната. При милия човек и бездомничето беше обратното. На Аря й бяха дали слугинско облекло: връхна риза от небоядисана вълна, торбести панталони, ленени долни дрехи и платнени чехли.