Триумфът на червилата

— Обаче си мислиш за това, нали?

— За кое? — попита тя, макар отлично да знаеше какво има предвид.

— За секс.

Допреди един месец само тази единствена думичка, излязла от устата му, бе напълно достатъчна, за да я възбуди. Но сега я изпълваше единствено с раздразнение. Но какво й става, за бога? Възможно ли е нищо повече да не бе в състояние да я задоволи?

— Ще ти се обадя по-късно! — отсече безпрекословно тя и затвори телефона.

Седна пред компютъра си. Беше осем и половина сутринта. Оставаше й един час до срещата с Виктор Матрик. Време, достатъчно, за да подреди задачите си за деня. Отвори електронната си поща и установи, че е пълна с междуведомствена кореспонденция (всеки изпращаше на всички останали еднообразни имейли по рутинни въпроси, само и само да докаже, че държи нещата под контрол и да се увери, че никой няма да успее да се измъкне от примката — и следователно не трябва да бъде обвиняван, ако нещо внезапно се обърка). Освен нея имаше прикрепени файлове с варианти за кориците на списанието и за различни статии. Помоли асистентката си да й принтира две от статиите, а после се обади на Ричард — художникът, като го помоли да промени една от кориците. Той го направи на световен въпрос, като стигна дотам, че дори се появи лично, за да поспори с нея. Тя му даде две минути да изложи случая си, а после с хладен тон повтори искането си да промени корицата, като заяви, че очаква новото предложение до обяд. Той излезе нацупен от кабинета й, а тя тръсна ядосано глава. Ричард бе считан за най-добър в своята работа, но беше изключително емоционален и приемаше всяка критика прекалено лично, защитавайки творенията си така, сякаш бе нарисувал Сикстинската капела. Нико бе наясно, че зад гърба й той я нарича „Никотинова бомба“, и на няколко пъти й бе идвало да го уволни. Не че не го бе правила и преди — бе уволнявала служители, позволили си прекалено често да говорят зад гърба й. Логиката й гласеше, че щом нещо е стигнало чак до нея, значи трябва да е голямо, а щом те имат толкова голям проблем с нея, вероятно ще бъдат много по-щастливи някъде другаде.

Вдигна една от статиите и започна да я чете, но само след няколко секунди я остави. Не бе в състояние да се концентрира. Стана и се приближи до прозореца, обгръщайки с поглед изгледа пред себе си, който съдържаше малко парченце от Сентрал парк. Офисът на Майк, който бе два етажа по-нагоре и в предната част на сградата, гледаше изцяло към Сентрал парк, както и офисът на Уенди. Главните редактори не бяха чак толкова високо в тотемския стълб, колкото президентите на отдели, поради което дори само фактът, че Виктор обмисля кандидатурата й за поста на Майк, бе достатъчно необичаен. Обикновено главните редактори не растяха — веднъж станал главен редактор, можеш да вървиш само хоризонтално, като станеш главен редактор на друго списание. Но на Нико изобщо не й пукаше, че ще бъде прецедент. Нейното мото беше, че щом някой твърди, че нещо не може да стане, значи си струва да се опита. Освен това бе достатъчно умна за подобен пост. Защо да се оставя да гние в някаква задънена улица?