Воалът на властта
- Автор: Вудинг Крис
- Серия: braided path #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Адриан Лазаровски
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Воалът на властта». Краткое содержание книги:
Подчинените на злия бог-луна Арикарат, вещерите вече не са в сянка, а открито налагат контрол над столицата и целия континент. Лукавият Авун ту Коли е със статута на Император, но е подчинен на полуделия Върховен чаросплетник Какре. Армии от нови, неуязвими чудовища превземат главните имперски градове един по един. Разпръснати и разединени, благородниците не са в състояние да окажат съпротива и се обръщат за помощ към Различните Сестри и признават официално Аления орден. Щерката наследница Лусия ту Еринима излиза от летаргичния си унес и дава дългоочакваната надежда за спасение. Либера Драмач, Аления орден и бараксите се обединяват за последен, отчаян сблъсък за спасението не само на империята си, а и на цялата планета.
Тя отвърна взор от бездиханния си съпруг и отново погледна към града. Усещаше мазния, тежък дъх на миазмите, който надделяваше над нежния аромат на жасмин от мангала. Така и не можа да свикне с тях. Устните й потрепнаха. Отровното вино ги бе докоснало, ала Мураки не беше глътнала и капка. Беше се оказало доста лесно да си достави отрова от Юкида — трябваше само да му нареди и той веднага се подчини. Бе достатъчно предан, за да запази тайната й и да не я разпитва за какво й трябва.
Тя погледна отново към трупа на Авун, опитвайки се да пробуди нещо в душата си. Наскоро избликналата й страст към него не бе престорена. Тя искаше да си достави удоволствие, докато все още можеше, както и да направи щастлив и него. Мислеше, че съпругът й заслужаваше това, преди да бъде лишен от живота си.
Мураки ясно си даваше сметка какво ще последва сега. Чаросплетниците щяха да изорат безмилостно съзнанието й, докато не откриеха всичко за тайния й код, за Юкида и за посещението на Мишани. Щяха да разберат, че плановете им са известни на врага, и щяха да ги променят.
Това не трябваше да се случва. От мига, в който бе решила да убие съпруга си, Мураки знаеше, че и тя ще трябва да умре. И, колкото и странно да звучеше, тази мисъл й действаше освобождаващо.
Мислите за дъщеря й извикаха спомените за онова, което бе изрекла Мишани през онези безценни минути, когато бяха заедно — онези няколко минути за десетте ужасни години, за които бе виновен Авун.
„Ние сме от двете страни на барикадата, майко, а рано или късно войната ще свърши и едната страна ще трябва да победи. Тогава тази, която остане на губещата страна, най-вероятно ще загине.“
Беше права. Дъщеря й винаги бе умеела да назовава ясно и точно нещата. Затова по-добре Мураки да е на губещата страна — нямаше да го понесе, ако това се случеше с дъщеря й.
Авун отново се бе проявил като изключителен играч, като бе изградил военната структура на чаросплетниците по такъв начин, че толкова много да зависи от него. Съпругът й ревниво пазеше бойните си тактики, за да е сигурен, че никой друг няма да успее да го измести от позицията му. Смъртта му щеше да е огромен удар за вещерите, а моментът бе възможно най-неподходящият за тях. От това, което знаеше за Какре, не мислеше, че Върховният чаросплетник ще отмени атаката — Различните хищници щяха да продължат да настъпват според предварителния план, а неприятелите им щяха да ги чакат.
Дали от всичко това щеше да има някаква полза в крайна сметка? Само боговете можеха да кажат. В истинския свят нямаше сигурни неща.
Мураки въздъхна дълбоко и погледът й се зарея в нощния небосвод — в непроницаемата чернота, където не се виждаха нито луни, нито звезди. Какъв студен и мрачен затвор бе сътворил съпругът й. Предпочиташе въображаемата си вселена.
Тя пресуши чашата си и отново напусна истинския свят… този път завинаги.
Двадесет и шеста глава
Окото на Нуку потъваше на запад, възпламенявайки пухкавия памук на облаците. Повърхността на реката Ко блещукаше в алено и сребристо. Денят бе необичайно горещ за сезона, ала жителите на Сарамир се радваха, защото зимата беше към своя край и това бе първият признак на настъпващата пролет. Със снижаването на окото на Нуку температурата падна; слънцето сякаш искаше да се скрие колкото се може по-бързо, изплашено от смута, който лунните сестри щяха да предизвикат, когато завземат небосвода. Тази нощ техните орбити щяха да се пресекат и нощта щеше да бъде раздрана от писъците им. Задаваше се лунна буря и по всичко личеше, че ще е особено свирепа и продължителна.
Подходящ апокалиптичен фон на предстоящата битка, помисли си Юги. Хванал здраво поводите на коня си, той стоеше на едно хълмче южно от реката и гледаше на север. Чакаше появата на Различните хищници.
Земите на север и юг от Ко представляваха редуващи се долини и възвишения, които се простираха между гората Ксу и езерото Азлея. Някъде по средата между тях се намираше мостът Сакурика — масивна арка от дърво и камък, боядисана в белезникаво червено, която свързваше двата бряга на реката. За разлика от другите подобни съоръжения в Сарамир, конструкцията му беше семпла. Мостът бе построен преди доста време поради нуждите на тогавашна военна кампания, за да осигури успешното дислоциране на военни части западно от езерото Азлея, но след това се използваше рядко. Районът между Ксу, Азлея и разлома Ксарана се считаше за доста опасен и търговските кервани гледаха да го отбягват. Въпреки това мостът бе запазен и се поддържаше в добро състояние, защото бе единственото място, където можеше да се пресече реката източно от гората, а ширината му позволяваше по него да вървят един до друг двадесет мъже.