Новолуние
- Автор: Макдоналд Иън, Макдональд Йен
- Серия: Луна #1
- Язык: болгарский
- Жанр: Прочее фэнтези
Электронная книга - «Новолуние». Краткое содержание книги:
Не можеше да види корема му, но знаеше, че е стегнат и с видими плочки. Извивките на гърба му приличаха на долини, заобиколени от хълмовете на едрите му мускули. Торсът му контрастираше с долната половина на тялото — бе по-силен от този на повечето мъже, които беше виждала. Тежки рамена, огромни бицепси и трицепси. Беше много по-широк и здрав над кръста — на Луната добре развитата горна половина на тялото беше далеч по-полезна от добре развита долна. Лежеше, проснат на леглото ѝ, като победен супергерой от някой филм. Дишаше с отворена уста.
Странен мъж, красив мъж. Красотата му се криеше в съвършено приспособеното му към този свят тяло. Но тя беше не по-малко силна от него — запрати го с лекота в стената, когато я уплаши, след като се беше преоблякла. Когато се хвърли върху нея, тя се вкопчи в него, превъртя се и го обърна по гръб, а Карлиньос се разсмя. Никой амор не беше постъпвал така с него. Тя го удари отново.
Чаят ѝ беше изстинал.
След това, тя се беше впуснала в бягство — от коридор в коридор, неспособна да се измъкне от лабиринта на болницата, на града, на Луната. Най-после успя да намери едно малко, закътано ъгълче и се сви на кълбо, обгърнала коленете си с ръце. Усещаше как каменното небе сякаш я притиска надолу; милиарди тонове небе. Карлиньос я откри там. Седна от отсрещната страна на коридора, без да говори, да я докосва или да прави каквото и да било, освен просто да чака. Горе, в Байро Алто, във високите, изпълнени с отчаяние етажи досами небето, един мъж с нож бе взел капана ѝ за мъгла и го беше изпил пред очите ѝ. Ножът бе победил — ножовете винаги побеждаваха. Тя ги усещаше като осъдители, преди страхът, гневът и адреналинът да я изправят лице в лице с един от тях и да я накарат да забие титаниев прът в мозъка на човека пред нея.
— Карлиньос — обади се тя. — Страх ме е.
— Страх те е?
— Аз съм като теб.
Тя облегна бузата си на извивката на гърба на Карлиньос, легнала до него в апартамента, който обитаваше под същото това каменно небе. Усещаше дишането му, ритъма, с който биеше сърцето му. Невъзможно гладката му кожа. Изобщо не можеше да усети белезите.
— Господи. Какво ще правим сега?
— На колко е години? — попита Лукасиньо.
— На двадесет и осем — отговори Лукас.
— Двадесет и осем!
За някой на възрастта на Лукасиньо, тази цифра звучеше като смърт. Лукас още си спомняше как се бе чувствал на седемнадесет години. Отвратително. Непрекъснато бе скрит в сянката на Рафа, пък и всичките му приятели се бяха преместили в градове далеч от него, затова бе загубил връзка с тях, а се чувстваше прекалено неуверен и тромав, за да си потърси нови.
Нищо в живота му не беше наред — приятелите, любовниците, дрехите, развлеченията и онова, което седемнадесетгодишните наричат „любов“. Докато тези неща обсипваха Рафа като дъжд и го правеха все по-чаровен и по-щастлив, Лукас беше сам. И такъв си беше останал.
Завиждаше на сина си. Лукасиньо притежаваше чар, чувстваше се удобно в тялото си, излъчваше сексапил без да се преструва или престарава. И значката на Девата Луна, забодена на ревера му.
Лукас го посрещна на гарата. Лукасиньо си бе сложил всички пиърсинги — поводът беше официален — и стискаше картонена кутия за торти в ръце. Лукас почти се усмихна, когато я видя. Как бе станал толкова мил? Охранителите на семейството им помогнаха да си пробият път през тълпата журналисти и папараци. За новинарските канали на Луната нямаше нищо по-вълнуващо от опитите за покушение. Лукасиньо придържаше кутията за торта внимателно, сякаш беше бебе, а над главите им жужаха ята дронове.