Вина
- Автор: Лескроарт Джон
- Серия: Ейб Глицки [bg] #2
- Год: 1999
- Язык: болгарский
- Год: Весела Люцканова
- ISBN: 954-8453-27-4
- Переводчик: Милена Кардалева
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Вина». Краткое содержание книги:
Докато процесът върви към кулминацията си, докато уликите се променят и свидетелите се дискредитират, докато Фаръл се издига до висоти, които никога не е предполагал, че може да достигне, от миналото на Духър изниква една жена. Нейната история ще промени ролята на почти всички участници в тези събития и ще даде началото на верижна реакция на истина и насилие, която ще обърне завинаги живота на много хора.
Вина не престава да смайва до последната си страница и е не само роман за престъплението и наказанието, а потресаваща драма за моралната отговорност и несигурното правосъдие, за семействата, свързани с лоялността и разделени от трагедията и предателството.
Вина е един от най-напрегнатите романи в съвременната литература — истински шедьовър.
Successful lawyer Mark Dooher has killed his wife of 20 years in order to marry a beautiful young female colleague. But suspicions of his guilt begin to tear his life apart, as the homicide chief gets closer to the truth.
— Предполагам, че не съм. Тогава не си го бях спомнил. Сетих се по-късно, че беше онази вечер.
— И сега си го спомняте?
— Да.
— Значи, за да сме абсолютно наясно, господин Браун, твърдите ли сега под клетва, че господин Духър си е купил кока-кола по средата на упражненията си онази вечер?
Браун се размърда.
— Мисля, че дойде и си взе кола.
— Мислите, че господин Духър е дошъл и си е взел кола? Но не сте сигурен?
— Доста съм сигурен.
— Но не и съвсем.
Браун реагираше физически на въпросите, беше се облегнал на стола, скръстил ръце пред гърдите си.
— Не, не съм сигурен. Но мисля, че беше онази вечер.
— Господин Браун, вие не сте сигурен, че сте видели обвиняемия да идва по средата на играта си онази вечер и да си купува кока-кола?
Фаръл използва паузата.
— Свидетелят вече отговори, Ваша Светлост.
Томасино се съгласи с него.
Със свидетелите на Фаръл нещата се движеха бързо. Ричи Браун още не бе излязъл от залата и Фаръл призова Марсела Мендоса, четирийсет и две годишната бивша старша сестра на лабораторията в болницата „Сейнт Мери“. След като описа на съдебните заседатели какви са били задълженията ѝ през дванайсетте години работа в болницата, Фаръл я попита:
— Госпожо Мендоса, когато сте работили в лабораторния отдел за кръв в болницата, случвало ли ви се е кръв, взета от пациент за изследване, да се загуби?
— Да.
— Често ли? Чакайте, преди това ми кажете колко кръвни проби взимате?
— Шестстотин или седемстотин на седмица.
— По стотина на ден?
— Горе-долу.
— И колко често се случва кръвна проба да получи погрешен етикет, да не се постави на съответното място или да се загуби, да кажем през дванайсетте години работа в болницата?
— Възразявам, Ваша Светлост. Лекарят на обвиняемия не е работил в тази болница.
Глицки остана с впечатлението, че Фаръл се е надявал Дженкинс да каже точно това.
— Ето къде, Ваша Светлост, е и смисълът. Искаме да покажем, че тази кръв е можела да дойде отвсякъде.
Томасино вдигна вежди.
— Не се приема. Продължавайте.
Въпросът определено притесни госпожа Мендоса. От тази информация обществото нямаше да се почувства много добре. Всъщност, докато работеше в болницата, не би ѝ се налагало да отговаря на въпроси за открадната кръв, както защото тя нямаше да иска, така и защото щяха да ѝ забранят.
Но човек на Фаръл я беше открил през август и я бе убедил, че ако свидетелства, ще спаси живота на невинен човек.
— Бих казала, една или две на седмица.
— На седмица? — Разбира се, Фаръл вече знаеше отговора, но се направи на стреснат. — Една или две на седмица?
— Понякога повече, понякога по-малко.
— И къде отива тази изгубена кръв?
Мендоса леко се усмихна.
— Ако знаехме, господин Фаръл, нямаше да е загубена, нали?
Напълно съгласен с нея, Фаръл се приближи до свидетелското място.
— Случвало ли ви се е, госпожо Мендоса, лаборант да изпусне флакон с кръв и да не го докладва?
— Да.
— И защо?
— Не искат да си навличат неприятности, затова просто казват, че изобщо не са получили пробите.
— Вие лично запознати ли сте с подобен случай?
— Да.
— Бихте ли ни го обяснили по-подробно?
— Един от моите подчинени постъпи точно така, както описах, и аз не го докладвах, за което и ме уволниха.
Фаръл не искаше да задълбава точно тук и затова продължи нататък.
— Госпожо Мендоса, колко кръвни лаборатории има горе-долу в града?
— Големите са осем или девет. По-малките, лекарските кабинети, подвижните лаборатории, кръвните банки — сигурно има стотици, не знам точно.
— Но определено са над петдесет?
— Да.
— И по ваши наблюдения, имало ли е проблем с изгубена кръв в някои от тях? Например при преминаване от и към лекарските кабинети?
Госпожа Мендоса не се гордееше с тази информация, но знаеше каквото знаеше.
— С повечето от кръвта проблем няма.
— Така е. Но понякога…
— Разбира се.
Свидетелствата за кръвта продължаваха да се сипят и според Глицки нещата ставаха все по-лоши, защото Аманда нямаше какво толкова да прави по време на кръстосания разпит. Доктори и лаборанти от „Каунти Дженерал“, „Сейнт Люк“, „Масоник Блъд Банк“ и от няколко други места заставаха на свидетелското място и даваха показания за по десет минути, като всички казваха едно и също нещо: непрекъснато се губи кръв. Възможно беше — може би не много вероятно и сигурно трудно, но при всички случаи възможно — човек да вземе флакон с кръв и просто да си излезе с него.