Вина
- Автор: Лескроарт Джон
- Серия: Ейб Глицки [bg] #2
- Год: 1999
- Язык: болгарский
- Год: Весела Люцканова
- ISBN: 954-8453-27-4
- Переводчик: Милена Кардалева
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Вина». Краткое содержание книги:
Докато процесът върви към кулминацията си, докато уликите се променят и свидетелите се дискредитират, докато Фаръл се издига до висоти, които никога не е предполагал, че може да достигне, от миналото на Духър изниква една жена. Нейната история ще промени ролята на почти всички участници в тези събития и ще даде началото на верижна реакция на истина и насилие, която ще обърне завинаги живота на много хора.
Вина не престава да смайва до последната си страница и е не само роман за престъплението и наказанието, а потресаваща драма за моралната отговорност и несигурното правосъдие, за семействата, свързани с лоялността и разделени от трагедията и предателството.
Вина е един от най-напрегнатите романи в съвременната литература — истински шедьовър.
Successful lawyer Mark Dooher has killed his wife of 20 years in order to marry a beautiful young female colleague. But suspicions of his guilt begin to tear his life apart, as the homicide chief gets closer to the truth.
Не постигна нищо.
— За какво беше това? — Кристина ядеше моркови и целина, докато двамата мъже нагъваха сандвичи със салам. — Говоря за позицията, откъдето си удрял топките.
Духър поклати глава.
— Нямам представа.
Фаръл дъвчеше и гледаше през прозореца.
— Не ми харесва. Има нещо, което крие.
— Имаш предвид нови доказателства? — Кристина не можеше да си го представи. — Как е възможно, Уес? Видели сме всичко, което има. Знаем всичките ѝ свидетели. Трябва да ни каже, ако разполага с още нещо.
— Така е по правилата.
Но Духър внимателно наблюдаваше приятеля си.
— Какво би могла да има?
— Не знам, но се притеснявам. Това ми е работата.
— Не се притеснявай — каза Духър. — Удрях топки за голф от последната позиция и това е.
Фаръл кимна.
— Да се надяваме.
Глицки мислеше, че Ричи Браун вярва във всички подробности от историята на Духър. Беше специалистът по голф в клуба и все едно идваше от филмово студио — добре сложен, около трийсет и пет годишен, в спортни панталони и блуза. Запознал се с Духър три или четири месеца преди убийството, когато обвиняемият започнал да посещава клуба.
— Непрекъснато беше там.
— Сигурен ли сте.
— Абсолютно.
Фаръл се обърна, погледна заседателите, включи ги в своята увереност и през рамо запита:
— Виждахте ли го през цялата вечер?
Браун се замисли.
— Видях го да идва. Говорихме за разни нови клубове, които мислеше дали да посещава — спомена ми за някакви нови графитни дръжки за стикове и смяташе да си вземе цял комплект, така че внимавах, защото ставаше въпрос за хиляда долара.
— Това беше, когато дойде?
— Да.
— Изглеждаше ли нервен, напрегнат…?
— Възразявам. Въпрос на мнение.
Глицки забеляза, че Дженкинс седи на последните десетина сантиметра от стола, подпряла лакти на масата с пръсти пред устните си. Нямаше представа защо се бе наелектризирала така, когато за него вече всичко беше ясно, ала очевидно имаше нещо.
Но Томасино не се съгласи с нея.
Фаръл повтори въпроса си и Браун му каза, че Духър е бил спокоен и сърдечен.
— Говорехме си за голф клубове. Не се е преструвал по какъвто и да е начин.
— И след това е отишъл да удря топки. Кога пак го видяхте?
— Не съм съвсем сигурен. Петнайсет, двайсет минути по-късно. Излязох с една клиентка и го видях към края с наведена глава, напълно вглъбен. Хак, хак, хак.
— Господин Браун, господин Духър каза, че е влязъл да си вземе кока-кола около средата…
— Ваша Светлост, моля ви! — скочи Дженкинс. — Подвеждане на свидетел.
Томасино внимаваше. За учудване на Глицки той доста се замисли, след това просто отсече:
— Не се зачита.
Фаръл не можеше да загуби.
— Кога отново видяхте господин Духър?
— Не знам точно времето. Влезе да си вземе кока-кола. — Дженкинс плесна ядосано с ръка. — Може би като е свършил първата кофа.
— Ваша Светлост, за бога! — отново се изправи Аманда.
Фаръл разпери ръце.
— Нищо не съм питал, Ваша Светлост. Свидетелят сам даде тази информация.
— Това са предположения.
Томасино вдигна ръка.
— Така е. Така е. — Каза на съдебните заседатели да не обръщат внимание на последната информация и Глицки си помисли, че ако направят това, то със същия успех могат и да левитират, когато си поискат.
Но моментът беше минал и Фаръл привършваше.
— Видяхте ли господин Духър по някое друго време през вечерта?
— Да, когато си тръгна.
— Когато беше свършил двете кофи?
— Възразявам! Предположения.
Томасино отново се съгласи с нея, но на Фаръл не му пукаше. Беше получил почти всичко, което желаеше, и вече свършваше.
— Видяхте ли господин Духър, когато си тръгна?
— Да.
— И как се държеше тогава?
— Както обикновено. Нормално. Влезе, поговорихме си няколко минути за играта му, каза ми един виц.
— Каза ви виц?
— Да, поговорихме няколко минути и той ме попита как можеш да накараш едно куче да спре да ти помпа крака. Затова си спомням, че го видях да си тръгва. Защото се засмях.
— Заедно се смяхте?
— Вицът си го биваше. — Браун се замисли, обърна се към съдебните заседатели и довърши вица: — Започваш да му духаш.
Съдебната зала се умълча за секунда и след това избухна в нервен смях. Томасино удари с чукчето няколко пъти, редът беше възстановен и Фаръл предостави Ричи Браун на Аманда.
— Господин Браун, особено ме интересува тази кока-кола, която сте видели, че господин Духър си взима в средата на упражненията си. По време на разпита на лейтенант Глицки споменахте ли това отиване до машината за кока-кола?