Вълците от Кала

В също време си мисли: „Добре де, просто няколко лампи са изгорели. Ако има вампири, ще ги видиш, ако има подлеци, ще чуеш звъна и ще подушиш миризмата на гнил лук и нагорещен метал.“ Въпреки това решава да се омита, незабавно. Със или без камбани всяко нервче в тялото му сякаш хвърля искри и го изгаря.

Обръща се и вижда двама мъже. За секунда те толкова се стряскат от рязката промяна на посоката му, че сигурно може да се шмугне между двамата и да избяга, но той също е изненадан и се заковава на място.

Братята Хитлер са като Крачун и Малчо. Дребосъкът едва надвишава метър и петдесет, носи широка риза, черни панталони и спортна шапка с обърната козирка. Очите му са като две капки катран, а изражението му не предвещава нищо хубаво. Калахан веднага го кръщава Лени. Големият е над метър и деветдесет, с фланелка на „Янките“, дънки и маратонки, има рижави мустаци. Носи раница, но отпред, над корема си. Калахан веднага решава, че този се казва Джордж.

Калахан се обръща с намерение да побегне по Второ Авеню, ако случи зелен светофар или успее да се промъкне между колите. Ако не, ще се втурне по Четирийсет и шеста към хотел „Плаза“, ще се скрие във фоа…

Едрият, Джордж, го хваща за яката и го дърпа. Яката се разкъсва, но за нещастие не достатъчно, за да се освободи.

— Никъде няма да ходиш, друже! — изсъсква дребосъкът. — Никъде няма да ходиш.

Бързо се стрелва напред като насекомо и преди Калахан да разбере какво става, посяга между краката му и стиска тестисите му. Болката е неописуема.

— Кефши ли се, педал? — пита го Лени с тон на искрена загриженост, сякаш иска да каже: „Този момент е страшно важен за нас и искаме да го споделим с теб.“

Дърпа още по-жестоко тестисите му и разкъсващата болка обхваща корема на Калахан. „Ще ги откъсне — мисли си той, — вече ги направи на каша, а сега ще ги откъсне, те се държат само на ивица мека кожа и тя ще се скъса…“ Запищява и Джордж запушва устата му с ръка.

— Стига! — изръмжава на партньора си. — На улицата сме, мамка му!

Въпреки че болката го раздира, Калахан се замисля за абсурдността на ситуацията: оказва се, че Джордж е шефът, не Лени. Джордж е по-умният от двамата. Изобщо не е по Стайнбек.

Изведнъж, отдясно, се чува тананикане. Отначало той си мисли, че камбаните звънят, но тананикането е приятно. И силно. Джордж и Лени го чуват. И не им харесва.

— К’во е туй? — пита Лени. — Чу ли нещо?

— Не знам. Да се чупим. И не му барай топките. После можеш да ги мачкаш колкото си искаш, но сега ми помогни.

Те го хващат за двете ръце и го повличат по Второ Авеню. Високата дървена ограда остава от дясната им страна. Мелодичното тананикане идва от другата страна.

„Ако успея да се прехвърля през оградата, всичко ще се оправи“ — мисли си Калахан. Там има нещо, могъщо и прекрасно. Те няма да посмеят да се приближат.

Това е много хубаво, но той се съмнява, че ще успее да прескочи триметровата ограда, дори тестисите му да не изпращаха раздиращи морзови сигнали от болка и да не се подуваха. Неочаквано той се навежда и повръща гореща струя полусмляна храна върху ризата и панталоните си. Чувства как се стича по тялото му, топла като урина.