Мъглите на Авалон (Том 2)

— А ти какво очакваш? Той е наследил красотата на Ланселет и твоя остър ум — а освен това е и амбициозен.

— Колко странно е това, че познаваш родния ми син по-добре от мен самата — каза Моргана и в думите й прозвуча такава горчивина, че Моргоуз, която тъкмо искаше да се сопне, да каже на по-младата жена, че не би могла да очаква нещо друго, след като е изоставила детето, се спря и вместо това я потупа по ръката и каза меко:

— Скъпа моя, когато момчето израсне толкова, че вече да не ти седи в скута, всеки го познава по-добре от родната му майка. Убедена съм, че Артур и неговите рицари, че дори и твоят Увейн познават Гауейн много по-добре от мен, а пък той дори не е труден за разбиране — винаги е бил толкова простосърдечен! Дори да бе отгледала Гуидиън от бебе, пак нямаше да го разбираш — аз си признавам честно, че никога не съм могла!

Една притеснена усмивка бе единственият отговор на Моргана. Тя се обърна и се загледа в арената — там вече се бяха появили шутовете на краля. Те подскачаха нагоре-надолу, имитирайки сблъсъците между рицари — вместо оръжия размахваха надути свински мехури, а щитовете им бяха от ярко боядисано платно. Скоро всички зрители се заливаха от смях. Шутовете започнаха да се кланят, а Гуенхвифар им раздаде подчертано тържествено сладкиши — както по-късно щеше да поднесе и наградата на победителя в турнира. Шутовете веднага се сбиха за сладките и предизвикаха ново избухване на смях и аплодисменти, сетне се отдалечиха с подскоци към кухните, където ги чакаше обядът.

Един от херолдите излезе напред и оповести, че първи ще премерят силите си рицарят на кралицата, сър Ланселет от Езерото, и рицарят на краля, сър Гауейн от Лотиан и Островите.

Когато двамата излязоха на арената, овациите бяха нескончаеми. Ланселет бе все така строен, и толкова красив, независимо от бръчките по лицето и сребърните нишки в тъмните му коси, че Моргана почувства как й секва дъхът.

„Да“, каза си Моргоуз, която не преставаше да я наблюдава, „тя все още го обича, след всички тези години. Може би сама не съзнава, но няма съмнение, че го обича още.“

Двубоят приличаше повече на добре разучен танц. Ланселет и Гауейн кръжаха един срещу друг и от време на време сред смълчалата се публика отекваше звънът на кръстосаните им мечове. Моргоуз не можа да забележи и най-малък превес в полза на единия или другия. Най-сетне и двамата отпускаха мечовете си, поклониха се пред краля и се прегърнаха. Публиката ги изпрати все така възторжено, без да показва и най-малкото предпочитание към един от двамата.

Сетне дойде време на конните двубои. Първо имаше демонстрации на умела езда, на арената ездачите се справяха с необяздени коне. Моргана си спомни смътно как Ланселет бе правил нещо подобно много отдавна, като че ли беше на сватбата на Артур. Сетне започнаха и същинските двубои — рицарите препускаха един срещу друг и макар че копията им бяха тъпи, сваленият от коня можеше да пострада много зле. Един млад рицар счупи крака си при падането. Когато го отнасяха, крещеше от болка, а кракът му бе изкривен под невъзможен ъгъл. Това беше и единственото сериозно нараняване, но имаше немалко по-незначителни рани, счупени пръсти, някои от рицарите губеха съзнание при падането, други пък едва успяваха да се измъкнат изпод копитата на коня, ако се случеше да е по-буен или недотам добре обучен. Накрая Гуенхвифар раздаде награди на най-добрите. Артур повика и Моргана и я помоли също да връчи някои от наградите.