Червена страна
- Автор: Аберкромби Джо
- Серия: Първият закон #6
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-428-2
- Переводчик: Александър Ганчев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Червена страна». Краткое содержание книги:
Далечна страна е земя на духове – необятно тревно море, неприветлива, прашна пустош и жарко слънце. Кой би тръгнал да я прекосява, рискувайки да остави костите си в калта, или ушите си да се полюшват на врата на някакъв проклет дивак? Оказва се – всички. Бунтовниците, оцелели след потушеното в Старикланд въстание, бягат преследвани от инквизицията. Авантюристи от всички краища на Съюза се стичат към заветните планини, където потоците изобилстват от злато. Търговци и предприемачи са загърбили сивотата на миналото и са отправили обнадеждени погледи към новите земи. Наричат ги Червена страна – дива земя, където единственият закон е този на добре наточената стомана, а грешките се плащат с кръв. Но ако знаеш прекия път и с мъничко късмет... Темпъл е човек с множество таланти, десетки професии и завидната дарба да избира винаги лекия път, а това е важно, когато целият ти живот е минал в страх и бягство. Но накъде да побегнеш, когато лекият път те е отвел до кръстопът? В миналото си Шай Саут е вървяла по преките пътища към щастието и знае, че те не водят доникъде. Остава този през Червената страна. За Лам пътят е един – този, който го отдалечава от миналото. За беда в Червена страна можеш да погребеш всичко друго – приятели и врагове, мечти и надежди – но не и миналото си.
- Боя се, че сме прекалено далеч и от него - промърмори Темпъл, до-като вървеше към вратата.
Когато я отвори, на прага й стоеше Хеджес. Стискаше в ръце опърпаната си шапка и ако това беше възможно, изглеждаше по-болнав от всякога.
- Кой е този? - присви очи Коска.
-Казвам се Хеджес, генерале, господине, един от каруцарите от Крийз. Ветеран от Осранг, господине, ранен, докато водех атаката.
- Ето защо е най-добре да оставиш друг да я води.
Хеджес се примъкна напред, като не спираше да шари с поглед.
- Напълно съм съгласен, господине. Ще ми отделите ли минутка?
Благодарен за възможността, Темпъл се изниза навън.
В лагера цареше оживление - нито следа от опит за потайност. Мъжете, увити в палта, кожи и мешавица от различни брони, с омотани около главите парчета от нарязани одеяла и обгърнати в облаци пара от дъха си, превръщаха снега в черна киша. Разнасяха вдигнати над главите си факли, дърпаха съпротивляващи се коне и разтоварваха сандъци и бъчви от колоната фургони и каруци.
- Може ли да се присъединя? - Суорбрек беше последвал Темпъл навън и тръгна по петите му през оживлението на лагера.
- Ако не се страхуваш, че може да прихванеш лошия ми късмет.
- Няма как да е по-лош от моя - отвърна жално писателят.
Минаха покрай една колиба с липсваща стена. Вътре се бяха скупчили няколко души и разиграваха на зарове единствената спална постелка, с която разполагаха. Отстрани някой въртеше пищящо точиларско колело и пръскаше облаци искри в тъмнината. Три жени спореха как е най-добре да се запали огън за готвене. Никоя не знаеше как.
- Чувстваш ли се понякога... - поде замислено Суорбрек през вдигнатата яка на протритото си палто - така, сякаш си се озовал погрешка на място, от което не виждаш изход.
Темпъл погледна писателя:
- Напоследък всеки ден.
- Сякаш си наказан, но не си сигурен за какво.
- Аз знам за какво - промърмори Темпъл.
- Не ми е мястото тук - каза Суорбрек.
- Ще ми се да можех да кажа същото. Но се боя, че няма да е истина.
Снегът беше изгребан от вътрешността на една от гробниците и на
оцвъканата й с мъх арка на входа висеше факла. Един от сводниците окачваше голяма протрита кожа на съседната гробница, пред която вече се беше оформила нещо като опашка от нетърпеливи клиенти. Между две други треперещ от студа търговец беше опънал сергията си и предлагаше колани и боя за обувки. Търговията не знаеше почивка.
Темпъл дочу дрезгавия глас на инквизитор Лорсен през открехнатата врата на едно от бунгалата:
-Наистина ли вярваш, че бунтовници се укриват в тези планини, Димбик?
- Вярата е лукс, който от известно време насам не мога да си позволя, инквизиторе. Аз просто изпълнявам заповеди.
- Чии, капитане, чии, това е въпросът. Аз, ако не друго, се ползвам с доверието на началник Пайк, а той с това на самия архилектор, а думата на архилектора... - Темпъл отмина и гласът на Лорсен заглъхна.
В тъмнината в края на лагера доскорошните му спътници вече се готвеха за тръгване. Отново беше започнало да вали и снежинките се трупаха бавно по гривите на конете, по сивата коса на Плачеща скала и по имперското знаме, с което беше овързана, по прегърбените рамене на Шай, която старателно избегна погледа му, по вързопите, които Лам привързваше зад седлото си.
- Идваш с нас, а? - попита Савиан, когато го видя да приближава.
- Сърцето ми казва „да“, но останалата част от тялото ми има здравия разум да откаже учтиво поканата.
- Плачеща скала! - Суорбрек измъкна записките си. - Интригуващо
име!
Тя го изгледа отгоре:
-Да.
- Обзалагам се, че зад него се крие още по-интригуваща история. -Да.
- Дали не бихте я споделили?
Плачеща скала подкара коня си и бавно се изгуби в тъмнината.
- Според мен това беше „не“ - каза Шай.
Суорбрек въздъхна:
- Писателят трябва да е готов да отминава с достойнство хорското презрение. Не всеки абзац, нито всяко изречение, мито дори дума са по вкуса на всеки читател. Господарю Лам, някога били ли сте интервюиран от писател?
- Не, но сме се натъквали на всички останали видове лъжци - отвърна вместо него Шай.
Биографът не се отказа:
- Говори се, че имате повече опит в двубоите от всеки друг на този