Червена страна
- Автор: Аберкромби Джо
- Серия: Първият закон #6
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-428-2
- Переводчик: Александър Ганчев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Червена страна». Краткое содержание книги:
Далечна страна е земя на духове – необятно тревно море, неприветлива, прашна пустош и жарко слънце. Кой би тръгнал да я прекосява, рискувайки да остави костите си в калта, или ушите си да се полюшват на врата на някакъв проклет дивак? Оказва се – всички. Бунтовниците, оцелели след потушеното в Старикланд въстание, бягат преследвани от инквизицията. Авантюристи от всички краища на Съюза се стичат към заветните планини, където потоците изобилстват от злато. Търговци и предприемачи са загърбили сивотата на миналото и са отправили обнадеждени погледи към новите земи. Наричат ги Червена страна – дива земя, където единственият закон е този на добре наточената стомана, а грешките се плащат с кръв. Но ако знаеш прекия път и с мъничко късмет... Темпъл е човек с множество таланти, десетки професии и завидната дарба да избира винаги лекия път, а това е важно, когато целият ти живот е минал в страх и бягство. Но накъде да побегнеш, когато лекият път те е отвел до кръстопът? В миналото си Шай Саут е вървяла по преките пътища към щастието и знае, че те не водят доникъде. Остава този през Червената страна. За Лам пътят е един – този, който го отдалечава от миналото. За беда в Червена страна можеш да погребеш всичко друго – приятели и врагове, мечти и надежди – но не и миналото си.
- Мамка му! - Миг по-късно тя също тичаше. Препъва се, залита, заби един премръзнал крак в нещо и полетя напред през храсталака, но се изправи и хукна надолу по голия склон. Краката й затъваха толкова на-дълбоко в непокътнатия сняг, че имаше чувството, че ботушите й са от камък.
- Суийт! - извика запъхтяно.
Тъмната фигура изскочи от дърветата и се понесе надолу по снега към стария скаут. Тя успя да зърне озъбена физиономия и блясък на острие. Не можеше да стигне там навреме. Нито да направи каквото и да е.
- Суийт! - извика отново и той вдигна очи към нея и се усмихна, после се обърна настрани и се ококори. В следващия момент тъмната фигура полетя към него и той приклекна. Но тя не го достигна, усука се във въздуха, строполи се пред него и се запремята в снега. Плачеща скала скочи отгоре й и довърши започнатото с добре премерен удар в главата. Глухият удар на дървото достигна до Шай със секунда закъснение.
Савиан разгърна храсталака и заслиза към тях по склона. Огледа навъсено дърветата по края на гората и започна да опъва арбалета си.
- Добър изстрел - провикна се към него Плачеща скала, втъкна со-пата в колана си и захапа отново лулата.
- Добър изстрел, чуй я само! - Суийт побутна нагоре шапка. - Почти се насрах в гащите.
Шай спря превита на две, запъхтяна, с изгарящи от студа дробове.
Лам я настигна, прибирайки меча в ножницата:
- Явно понякога се движат по трима.
Сред диваците
- Въобще не прилича на демон. - Коска побутна с върха на ботуша си лицето на жената дракон и проследи с поглед как обръснатата й глава се килна на една страна. - Няма люспи. Няма раздвоен език. Нито огнен дъх. Леко съм разочарован.
- Обикновени диваци - избоботи Джубаир.
- Също като онези в равнината. - Бракио отпи глътка вино и се загледа замислено в бутилката. - Една стъпка над животните, но не много голяма стъпка.
Темпъл се покашля:
- Това не е дивашки меч. - Клекна и взе оръжието в ръце. Идеално право острие, безупречно балансирано и добре наточено.
- Те не са обикновени духове - каза Суийт. - Въобще не са духове. Знаят как да убиват и не се колебаят да го направят. Познават всеки камък по тези места и не знаят страх от нищо. Оправили са до един златотърса-чите в Бийкън и явно не им е коствало много усилия.
- Но очевидно кървят. - Коска пъхна пръст в дупката от стрелата на Савиан и когато го извади, върхът му беше аленочервен. - И повече от очевидно, умират.
Бракио сви рамене:
- Всички кървят. Всички умират.
- Единственото сигурно нещо в този живот - избоботи Джубаир и извърна очи към небесата или в този случай - към ниския таван.
- Какъв е този метал? - попита Суорбрек, изваждайки амулета от пазвата на жената. Представляваше тъмносиво парче метал, с матов блясък и формата на листо на дърво. - Много тънко, но... - той го захапа и натисна с всичка сила. - Не мога да го огъна. Не, не мога. Изработката е впечатляваща.
- Стоманата и златото са единствените метали, които ме интересуват. - Коска обърна гръб. - Заровете телата далеч от лагера. Ако има едно нещо, което съм научил за четиресет години в занаята, Суорбрек, това е, че телата се заравят далеч от лагера. - Той се загърна в наметалото си при резкия порив на студен вятър, съпроводил отварянето на вратата. - Проклет студ. - Така прегърбен над огъня, с изтънели кичури коса, провесени покрай лицето му, и криви като ноктите на граблива птица пръсти над пламъците, приличаше на вещица, надвесена над котела си. - Напомня ми на Севера, а това не е на добре, нали така, Темпъл?
- Не, генерале. - Напомнянето за каквото и да било от последните десет години не беше на добре за Темпъл. В тях нямаше нищо освен пустош, насилие, пропилян човешки живот и вина. Освен може би гледката на равнината, видяна от седлото на мулето. Или Крийз - от конструкцията на магазина на Маджуд. Или заяждането с Шай за дълга му. До-като танцуваше с нея, притиснати силно един в друг. Или как се наведе да я целуне. И усмивката й, когато отвърна на целувката му... Темпъл се отърси от спомените. Бяха необратимо изгубени, до един. Човек не цени онова, което има, до момента, в който не изскочи през прозореца. Самата истина.
- Онова проклето убежище в планината. - Коска явно беше зает със собствените си провали. И те не бяха малко. - Проклетият сняг. И онова коварно копеле, Калдер Черния. Колко добри мъже загубихме, а, Тем-пъл? Свестни мъже, като. е. забравил съм имената, но въпреки това съм прав. Когато каза „форт“ - провикна се той раздразнено през рамо, -очаквах нещо по-. съществено.
Централната и най-голяма постройка в Бийкън представляваше сковано от цели дънери бунгало на етаж и половина. Беше разделено на стаи, но нямаше преградни стени. За целта служеха окачени животински кожи. Прозорците бяха тесни, а в единия му край се издигаше порутената кула за сигналния огън. Имаше толкова пролуки между дънерите, че вътрешността му беше свърталище на всевъзможни течения.