Черепният трон
- Автор: Бретт Питер В.
- Серия: Демонски цикъл #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Васил Велчев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Черепният трон». Краткое содержание книги:
— И Стела пребори един проклет дървен демон! — говореше Уонда, докато каретата на Лийша пътуваше към дома.
Обикновено двете с Уонда се прибираха пеша от лазарета, но Лийша вече не намираше спокойствие в това. По пътя срещаше твърде много доброжелатели, просители и всякакви, които искаха да ѝ дават съвети.
— Създателю, трябваше да я видиш — продължаваше Уонда. — Изчадието мяташе бясно ръце и крака, а на гърба му седеше Стела, спокойна като дърво, и чакаше следващия удобен момент. И когато той дойде, му пречупи гръбнака.
— А? — Лийша тръсна глава. — Какво е направила?
— Не си чула и една дума от онова, което ти разказах през последните десет минути, нали? — попита Уонда.
Лийша поклати глава.
— Съжалявам, скъпа.
Уонда я погледна с присвити очи.
— Кога за последно си спала, господарке?
Лийша сви рамене.
— Няколко часа предишната нощ.
— Три — рече Уонда. — Броих ги. Не е достатъчно, господарке. Знаеш го много добре. Особено след като си…
— След като съм какво? — попита настоятелно Лийша.
Двете бяха сами. Билкарката беше поставила няколко заглушаващи защити, за да им осигури усамотение.
Уонда пребледня.
— След като… имам предвид…
— Изплюй камъчето, Уонда — сопна ѝ се Лийша.
— След като ще правиш семейство — каза най-накрая Уонда.
Лийша въздъхна.
— Кой ти каза?
Уонда погледна към вратата на каретата.
— Господарката Джизел. Каза, че ти трябват допълнителни грижи, а си твърде упорита, за да го признаеш.
Лийша нацупи устни.
— Така ли каза?
— Просто се опитва да предпази теб и малкото — рече Уонда. — Не знам каква беше причината, но виждах колко ти е зле, когато напуснахме Юга. Това е наследник на демона, нали?
— Уонда Кътър! — сопна ѝ се Лийша и накара момичето да подскочи. — Втори път да не си нарекла така детето ми!
— Не исках…
Лийша скръсти ръце.
— Искаше.
Уонда изглеждаше така, сякаш всеки момент щеше да повърне.
— Господарке, аз…
— Този път — прекъсна я Лийша — ти прощавам. Само този път, защото те обичам. Но никога повече. И когато поискам ти или някой друг да научи нещо от моите дела, ще те уведомя. Междувременно ще съм ти благодарна, ако не си вреш носа в тях.
Уонда кимна и се сви на седалката.
— Да, господарке.
Когато пристигнаха в къщата ѝ, вече се беше стъмнило напълно, но дворът беше пълен с ученици, билкарки и защитени деца. Имаше място само в операционната, където Вика изнасяше урок по защитаването на наметала за невидимост. Лийша искаше преди края на зимата всички билкарки и ученици в Хралупата да притежават по едно.
Вика седеше до подиума на говорителя и рисуваше защити върху тънък пергамент под лещи. Огледалата и лещите отразяваха рисунката върху белия екран и стотици жени я прерисуваха в тефтерите си.
— Децата продължават да се събират — каза Уонда, — а на Рони и момичетата ще им трябва малко повече време, за да нагласят тежестите и мерките. Защо не подремнеш малко? Ще те събудя, когато им притрябваш.
Лийша я погледна.
— Колкото и да се мръщя, няма да те откажа да се държиш като майка, нали?
Уонда се усмихна безпомощно.
— Прости ми, господарке. Не мога да се направя, че не зная нищо.
Лийша съжали за резкия си тон. Уонда беше само на шестнайсет, но се справяше със задълженията на възрастен по-добре от мнозина. Когато момичето я пазеше, Лийша не се страхуваше от нищо.
— Съжалявам, че така ти се сопнах, Уонда — каза тя. — Ти се грижиш за мен и аз те обичам заради това. Продължавай да го правиш, дори да съм…
— Упорита като каменен демон? — допълни Уонда.
Лийша се засмя.
— Лягам си, мамо.
Тя продължи към къщата по празната пътека, а Уонда отиде да посрещне децата. Те я погледнаха с възхищение, скръстиха юмруци на гърдите си и я посрещнаха с типичния за учениците по шарусахк поклон. Мнозина от тях бяха по-големи от нея, но въпреки това я приемаха за свой лидер.
Лийша ускори крачка, приближавайки се към така жадуваните минути спокойствие. Щеше да си свари чай, за да заспи по-бързо, а друг щеше да я чака, за да я освести по-бързо, когато Уонда я събуди. Можеше ли да се надява поне на четири часа сън?
— Лийша — разнесе се глас зад гърба ѝ, — радвам се, че успях да те хвана.
Лийша се обърна и залепи на лицето си престорена усмивка, която почти не можеше да се различи от искрената. Това беше Джизел, последният човек в Теса, когото би поискала да види точно сега. Предпочиташе да беше видяла Илона.