По пътя на отмъщението. Два гроба
- Автор: Престън Дъглас, Чайлд Линкълн
- Серия: „Агент Пендъргаст“ #12
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-499-4
- Переводчик: Венцислав Божилов
- Жанр: Криминальные детективы
Электронная книга - «По пътя на отмъщението. Два гроба». Краткое содержание книги:
Но тогава нещата се объркват – похитителите се измъкват, а съсипаният Пендъргаст се изолира в апартамента си в Ню Йорк. Но когато в няколко хотела в Манхатън е извършена серия ужасни убийства – дело на момче, което има едва ли не свръхестествена способност да се измъква от преследвачите си, лейтенант Д’Агоста от нюйоркската полиция се обръща към приятеля си Пендъргаст за помощ. Макар и с нежелание Пендъргаст се заема със случая и бързо открива, че убийствата са послание от похитителите на жена му.
Но какво означава то?
Когато похитителите посягат отново на най-близките на Пендъргаст, агентът от ФБР тръгва по пътя на отмъщението, решен да унищожи враговете си. Следите го отвеждат дълбоко в безкрайните джунгли на Южна Америка, където той се озовава лице в лице със старо зло, което би трябвало да е заличено отдавна…
Пендъргаст долови гордост в гласа на момчето — гордост на син, впечатлен от баща си. Това бе толкова шантаво и противно, че не му позволяваше да се съсредоточи. Усети острата болка в и без това изкълченото си рамо, топлата кръв, просмукваща се в мократа му риза. Някаква част от него — може би по-голямата — изобщо не се интересуваше дали ще оживее, или ще умре. Надяваше се само синът му да стреля точно.
— Да, вярно е, че можех да те убия — продължи гласът. — И между другото, в момента те държа на мушка. Но няма да е справедливо. Аз съм човек на честта и няма просто да те застрелям като куче. Затова ще ти предложа избор. Ще броя до десет. Ако избереш да умреш, не прави нищо и ще ти помогна в самоубийството ти. Ако искаш да живееш, да си дадеш още един шанс, можеш да го направиш.
Пендъргаст се хвърли във водата, но чак когато броенето стигна до шест.
Заплува с цялата скорост, на която беше способен с тежкия автомат. Придържаше се близо до стената, като се подаваше на повърхността само колкото да поеме глътка въздух. Чу няколко изстрела — Албан удържа на думата си и стреля, след като стигна до десет — и чу как куршумите се забиват във водата навсякъде около него. Не беше достатъчно бърз и след кратко съжаление пусна автомата. Плуваше с отворени очи, но не виждаше нищо. Водата беше студена, зловонна и пълна с мъртви неща, които се блъскаха в него; на няколко пъти усети допира на водна змия. Продължи напред, без да обръща внимание на всичко това.
Тунелът направи широк завой, след който Пендъргаст успя да различи едва доловима светлина. Подаде глава на повърхността и видя отблясъци върху мокрите стени на тунела. Стрелбата беше спряла. Пендъргаст продължи напред, като плуваше, без да се гмурка.
Когато излезе от тунелите в езерото, светлината едва не го заслепи. Все още беше следобед. Пендъргаст погледна на запад и видя, че се намира на около осемстотин метра от отсрещния бряг. Хвърли поглед назад. Албан не се виждаше никакъв, нито при изхода на тунела, нито някъде по брега.
Знаеше, че това няма да продължи дълго. Момчето със сигурност беше по петите му.
Продължи да плува на запад, към сушата.
77
Албан се заслуша за известно време в мрака, докато баща му бавно се отдалечаваше. Изходът към езерото не беше далеч; можеше да стигне дотам за няколко минути. Сърцето му биеше силно, всичките му сетива бяха изострени до максимум, мисълта му течеше гладко и бързо. Това бе най-вълнуващото нещо, което бе правил — странна, неочаквана тръпка. Сега разбираше какво бе имал предвид Фишер с оценяването на по-изтънчените неща. Преди няколко години като предизвикателство по случай възмъжаването му Фишер го бе пратил в гората, въоръжен само с нож, да убие ягуар. Забележително изживяване. Но това — ловуването на човек, при това не на друг, а на собствения му баща — беше върховното предизвикателство.
Замисли се каква ще е следващата стъпка на баща му. Отговорът бе лесен. Нямаше да остане на острова, където бе напълно безпомощен и изправен срещу толкова много въоръжени противници. Щеше да продължи към брега. При това на запад, към лагера на дефектните. Защото щеше да поиска да намери другия си син, Четирийсет и седем, близнака на Албан. Онзи, който вече си имаше име — Тристрам.
Тристрам. Нещо в това име — самото му съществуване — събуждаше дълбок гняв у Албан.
Затича се по пътеката към една едва забележима метална врата в ниша. Бързо завъртя ключа в добре смазаната ключалка и продължи по тесен тунел, за който знаеше, че води диагонално към брега. След няколко секунди излезе от друга врата на рушаща се каменна платформа над брега на езерото, заобиколена от тръстики. Изкачи се на няколко метра нагоре по вулканичния хълм, обърна се и огледа езерото. Почти веднага зорките му очи забелязаха баща му. Плуваше на запад към брега, точно както беше предвидил.
Албан вдигна оръжието си и погледна баща си през оптичния мерник. Разсеяно си помисли, че макар целта му да се намира на триста метра от него, в този безветрен и приятен следобед и предвид точността си със сигурност ще улучи.
Свали оръжието, без да стреля, и се поздрави отново за силното чувство за чест и справедливост. Баща му беше велик човек, който щеше да умре от добра смърт, а не застрелян в гърба и отдалеч. Разстоянието, което трябваше да преплува, бе около осемстотин метра и със скоростта, с която се движеше с раненото си рамо, щяха да са му нужни най-малко петнайсет минути да стигне до блатото от другата страна. Албан имаше предостатъчно време да подготви по-равнопоставен, по-интересен сблъсък.