По пътя на отмъщението. Два гроба
- Автор: Престън Дъглас, Чайлд Линкълн
- Серия: „Агент Пендъргаст“ #12
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-499-4
- Переводчик: Венцислав Божилов
- Жанр: Криминальные детективы
Электронная книга - «По пътя на отмъщението. Два гроба». Краткое содержание книги:
Но тогава нещата се объркват – похитителите се измъкват, а съсипаният Пендъргаст се изолира в апартамента си в Ню Йорк. Но когато в няколко хотела в Манхатън е извършена серия ужасни убийства – дело на момче, което има едва ли не свръхестествена способност да се измъква от преследвачите си, лейтенант Д’Агоста от нюйоркската полиция се обръща към приятеля си Пендъргаст за помощ. Макар и с нежелание Пендъргаст се заема със случая и бързо открива, че убийствата са послание от похитителите на жена му.
Но какво означава то?
Когато похитителите посягат отново на най-близките на Пендъргаст, агентът от ФБР тръгва по пътя на отмъщението, решен да унищожи враговете си. Следите го отвеждат дълбоко в безкрайните джунгли на Южна Америка, където той се озовава лице в лице със старо зло, което би трябвало да е заличено отдавна…
— Как беше изразът ви? — промърмори полковникът.
— Разплатата е гадна кучка.
— Угасете фенерите — прошепна в отговор Пендъргаст. Секунди по-късно експлозиите отекнаха в тунела зад ъгъла, като едва не ги оглушиха. Пендъргаст незабавно скочи на крака, даде знак на останалите да го последват и се втурнаха обратно. В облака прах тук-там се виждаха объркани смътни лъчи на фенерчета. Откриха огън в облака, като се целеха в светлината; ответният огън беше неефективен и хаотичен.
Няколко секунди по-късно всичко бе свършило. Преследвачите им бяха мъртви, прахта се уталожваше във влажния въздух. Пендъргаст включи фенерчето си и освети труповете — шестима войници с прости сиви униформи без отличителни знаци. Но седмият, явно водачът им, беше облечен в стара нацистка униформа — feldgraue полева униформа на Waffen-SS, с някои по-късни добавки.
— Babaca![39] — каза полковникът и срита тялото. — Виж го само курвенския син. Играе си на нацист. Que bastardo[40].
Пендъргаст бързо огледа униформения офицер, след което насочи вниманието си към останалите мъртви — шестима чудесно изглеждащи млади мъже, разкъсани от експлозиите и стрелбата. Сините им очи се взираха невиждащо нагоре, устите им бяха зяпнали от изненада, деликатните им ръце още бяха върху оръжията. Пендъргаст се наведе и взе един пълнител и граната. Останалите също попълниха запасите си.
В подземието вече цареше тишина, нарушавана единствено от бавния ритъм на капеща вода. Миризмата на кръв и смърт се смесваше с тази на кал, пръст и гнило. Но не след дълго се чу и шумолене. Експлозиите бяха разместили част от масивната стена и сега насекомите, разтревожени в гнездата си, бяха плъзнали навсякъде и много от тях падаха от тавана — мазни стоножки, бели паякообразни с бодливи крака, гигантски щипалки с лъскави щипки, скорпиони албиноси, мъхнати скачащи паяци.
Полковникът изруга и изтупа някаква гадина от рамото си.
— Трябва да се махаме оттук — каза Пендъргаст. — Веднага.
И тогава се случи нещо странно. Един от войниците на полковника изпъшка, обърна се… и извади окървавен нож от гърдите си, погледна го с изумление и рухна на колене.
75
Полковник Суза чу стона, обърна се и насочи лъча на фенерчето към войника. Човекът стискаше тежкото острие, като се взираше изумено в него, след което бавно се свлече на земята.
— Прикрийте се! — каза Пендъргаст и приклекна.
Суза се дръпна до стената, а Пендъргаст освети прохода с фенера си и огледа стените, тавана, тъмните килии и изгнилите врати. През тунела се носеха струйки мъгла, осветени от тънкия лъч. Пълна тишина, нарушавана единствено от звука на капеща вода. Лъчът мина по окования скелет; към черепа все още бе прикрепен кичур дълга черна коса.
— Nossa Senhora[41] — прошепна полковникът. Погледите им се срещнаха. Суза отново бе смутен от светлите очи на Пендъргаст, които сякаш светеха в мрака. Усети, че долната му устна трепери, и се опита да се овладее. Не можеше, все още не можеше да си помисли колко лошо бе провалил мисията. Синът му Тиаго не бе продумал нито дума от катастрофата насам. Суза не можеше да събере сили да срещне погледа на сина си… но го чувстваше. Да, чувстваше върху тила си натиска му, страха и неодобрението, сякаш бяха нещо осезаемо.
Приклекнал, чакащ неизвестно какво, без да има представа какво да правят по-нататък, полковникът гледаше как Пендъргаст се пресяга и докосва врата на поваления му войник, за да провери пулса. Агентът постоя така за момент, после погледна Суза и едва доловимо поклати глава. За полковника това бе като нов удар с нож. Да изгуби тези хора, толкова много добри хора… но сега не беше време да мисли за това.
Пендъргаст внимателно взе окървавения нож от ръцете на мъртвия войник и го огледа, след което го затъкна в колана си. Суза видя, че е стар нацистки нож с широко дебело острие, труден за хвърляне, но достатъчно тежък да пробие гръдния кош и да стигне до сърцето.
Полковникът отново се заслуша и остана изненадан, дори изумен, че не може да чуе и види нищо в мрака. Сякаш ножът просто се беше материализирал в гърдите на войника.
Никой не продумваше и не помръдваше. След няколко секунди Пендъргаст предпазливо се изправи, разваляйки ужасната магия. Даде знак на останалите да го последват и продължи по тунела. Полковникът покриваше тила със сина си. Двамата не се поглеждаха. Неясно как Суза беше предал командването на този цивилен и сега не можеше да се съвземе достатъчно, за да си върне ролята. Бяха четирима срещу цяла крепост обучени нацистки бойци. Какво ги очакваше в следващия момент? Суза отново пропъди ужасните мисли. Дали Пендъргаст имаше някакъв план? Грингото беше толкова мълчалив, така странен.
39
Задник. (порт.) — Б. пр.
40
Ама че копеле. (порт.) — Б. пр.
41
Майко Божия. (порт.) — Б. пр.