Отписаният
- Автор: Незнанский Фридрих Евсеевич
- Серия: Маршът на Турецки #22
- Год: 1998
- Язык: болгарский
- Год: Атика
- ISBN: 954-729-019-3
- Переводчик: Венета Георгиева
- Жанр: Полицейские детективы
Электронная книга - «Отписаният». Краткое содержание книги:
— И какво следва от това? — попита неуморният Грязнов, след като вдигна на другарчето си от следствената група изискан скандал. — Да не би някой да е взел от него в заем винтовката за една вечер, за да гръмне журналистката?
— Разсъждаваш примитивно! — казах аз. — Разбира се, възможно е хипотетично винтовката да е използвана, за да се разчистят сметки. Все едно него ще търсят, собственика на далекобойното оръжие. Въпросът е: кой и как? Откраднали са я за през нощта, подхвърлили са я призори? И след това той се възползва от нея, за да си разчисти сметките с този крадец на чужди съпруги Горюнов? Възможно ли е такова нещо?
— Звучи правдоподобно — кимна Слава. — От твоите уста в божиите уши! Твоят Тягунов не е такъв човек. Или вече се съмнявате, Александър Борисович, че това е той?
— Ни най-малко — свих рамене. — Но нали и той направи сума грешки. Появи се в театъра, макар да го търсеха из целия град. Спомням си още от самото начало, вие, Вячеслав Иванович, настоявахте, че като отличен стрелец нашият издирван клиент не е едновременно добре подготвен килър. А най-много грешки правим, когато намесваме в работата си жена.
— О! — Слава вдигна пръст. — Запиши някъде — каза той на Володя. — На професорските лекции в Московския университет няма да чуеш такова нещо.
— Питам ви къде е нашата примадона? Всички говорят, че бившият й мъж застрелял предишния й любовник… А пък аз втори ден не мога да я намеря. В театъра твърдят, че се е разболяла. Сменят я в спектаклите. Никой не знае къде е.
11.
Ала пушеше непрекъснато, седнала в леглото и подпряна на таблата. Павел крачеше из стаята и продължаваше да разсъждава.
— Защо, след като ти позвъних, някой е влязъл в квартирата ми, преди да се върнем с теб! Значи твоят телефон се подслушва.
— От кого? — попита тя. — И седни най-после. Можеш ли да ми обясниш: кой? Следователите? Турецки?
— Не знам. — Той продължаваше да снове из стаята. — Взели са ми винтовката… И са започнали да убиват с нея. Значи не е Турецки.
— Да, а ти веднага помисли, че съм аз — усмихна се Ала и оправи възглавницата зад гърба си. — Защо им е твоята винтовка?
— Вече ти казах — отговори той раздразнено. — За да си разчистват сметките на мой гръб. Куршумът се изпраща за анализ, гледа се под микроскоп…
— Да не мислиш, че ми е интересно? — прихна тя. — Все едно нищо не разбирам от тия работи.
— Пояснявам: за да решат следователите, че аз съм стрелял по момичето! — Той спря насред стаята.
— Не викай. — Тя помръдна нервно рамене. — По-рано не беше такъв. Поне не си ми викал.
— Затова ли избърза с развода?
— А ти си злопаметен — рече тя. — Нима не е по-добре така? Като сега? Та ние никога не сме били любовници. Веднага станахме мъж и жена. Представяш ли си колко време сме изгубили? Сега си мъж. Силен, опасен. Такива мъже са рядкост. Неотдавна имах един, същинско теле. Младенец. Сега навсякъде се мъкне след мен и хленчи, хленчи. Поне не се появявай в театъра. А ти каква имаше през това време? Някоя черкеска ли? Или чеченка?
— Престани… Не ми е до това. Представяш ли си, сега те ще убиват всички неугодни за тях, смятайки, че ще им се размине.
— Но нали няма да го допуснеш? — попита тя. — Защо ми го разказваш? Ах, да, да… Трябва да споделиш с някого. Или да се посъветваш. Но нали не си ме поканил заради това?
Той продължаваше да крачи из стаята, почти без да я слуша. Ако са ги подслушвали онзи път, както той току-що се досети, напълно е възможно да подслушват и сега. Значи са могли да разберат къде се крие, като са проследили нея. За тях, за убийците на Женя Кпеймьонова и бившия писар, той вече е опасен. По принцип сега трябва да се отърват от него. И то колкото се може по-скоро. И така, че никой да не намери трупа му. И те да продължават да стрелят, уж продължавайки делото му, но вече по свои цели. Ето какво се получи от цялата работа! Ето какво значи да работиш сам. Ето какво е да няма на кого да разчиташ. Преди можеше да се опре на Женя. Те я убиха.
Сега е сам.
Ала гледаше внимателно как той крачи из стаята и мислеше за нещо.
— Значи не си убил ти Серьожа Горюнов? — попита тя.
— Още веднъж ти казвам: не съм аз!
— Ами кой? — попита тя. — На кого е попречил?
— Или обратното: на кого е помогнал? — усмихна се той и спря. — Най-лесно е да стоварят гибелта му на моя гръб. За да потвърдят, че уж аз съм убил и Женя Кпеймьонова. Нима не е ясно? Та винтовката е една и съща!