Отписаният

— Та аз разговарях с родителите й! — Володя се изчерви от такава несправедливост. — Всичко ми разказаха за нея. Още там, на връщане от гробищата.

— И ти мълча? — попитах аз.

— Ами за какво да говоря. — Володя вече се беше изчервил до мекото на ушите. — Те ме поканиха у тях. Извън града. Дадоха ми адреса си. Казаха, че там сякаш имало някакви документи, които тя занесла една нощ. Поканиха ме вдругиден.

— Ами да, трябва да се окопитят… — промърморих аз, като гледах Грязнов и ми се струваше, че бих го убил.

— Поне каза ли, че тези документи ни трябват за издирване на убиеца? — попита Слава, за да оправдае някак гневния си изблик.

— Естествено. С това започнах.

— Тю… — Грязнов вдигна и двете си ръце нагоре, предавайки се. — Е, мир, мир! Недооценяваме младежта, все още има такъв неизживян недостатък. Ще го имаме предвид при по-нататъшното общуване с вас.

Той прегърна моя ученик и аз усетих нещо като убождане на ревност.

— Та какво казваше там за винтовката с отпечатъците? — попита примирително Слава. — Какво не съвпада там? И как може да не съвпада?

— Исках да кажа друго — кимна Володя. — Не може да я е убил. Другите да. Нея — никога. Убеден съм в това. Разговарях с нейните приятели. Само маниак, човек, който не я е познавал, е способен на такова нещо. А той не е бил маниак. Не знам как да ви обясня…

— Къде ти, ние нали сме тъпички… — опита да се обиди Слава и в това време телефонът иззвъня.

Вдигнах слушалката.

— Разпореждането на главния прокурор за предаването на делото вече е у мен — изрече като скоропоговорка Меркулов. — Считано от днешна дата. Но мога да го доведа за ваше сведение и утре. Знаеш ли поне подробностите?

— Досещам се — отвърнах аз. — Значи имам едно денонощие на разположение?

— Защо, очаква ли се някакъв пробив? — попита Костя с треперещ глас. (Нали винаги страдаше заради мен.) — Ако проблесне някаква светлинка в тунела, смятай, че нищо не съм ти казал. Ще поема отговорността. Ще се оправдая — увъртях се с хиляди работи и забравих да известя следствената група.

— Точно така — зарадвах се аз. — Предишният главен с какво ли не ни смайваше: криеше и губеше важни документи. И какво? Куче влачи, диря няма.

— Значи нищо не съм ти казвал? — попита Меркулов с предупреждаващ тон.

— Ти си знаеш — отговорих и затворих телефона.

Слава и Володя ме гледаха въпросително. А какво очакваха? Вързах го, че се очаква пробив… Той ще ми прости, но висшестоящото ръководство на него едва ли.

Та къде е този пробив? Добре, Володя ще отиде при родителите на убитото момиче — и какво? Ами ако нищо не излезе? Какво толкова може да пази при мама и татко? Вероятно е разбирала, че ако на някого много му дотрябват, ще ги намери и там.

А има кой да търси документите й. Ето и Володя спомена нещо за отпечатъците върху винтовката, която изобщо не сме виждали…